Стори й се, че каменното лице на танцуващия бог се извърна към нея. Бе красиво, позлатено от слънчевите лъчи, сякаш с човешки очи. То й се усмихваше.
После погледът й се замъгли от сълзите, които бликаха от очите и се търкаляха по бузите. Внезапно един глас я стресна.
— Нима плачеш? Не знаех, че можеш да плачеш, Ориса.
Изплашена до смърт, тя скочи на крака. Сънуваше ли? Или това бе наистина той, появил се като изневиделица и застанал усмихващ се сред храстите.
Бе облечен с офицерската си униформа, нямаше шапка. Сините му очи гледаха точно в нейните. Бяха същите, които я преследваха в неспокойните й сънища.
— Жив! Ти си жив!
Тя се затича към него. Без да се замисли или да осъзнае какво прави, машинално и неосъзнато тя се хвърли в прегръдките му, които за нея бяха самият рай.
После усети устните му върху своите. Целуна я така, както онази първа вечер на палубата на парахода. В съзнанието й проблесна мисълта, че с тази целувка отнема не само сърцето, но и душата й.
След първия екстаз той започна да докосва с устни сълзите по бузите й, мокрите очи, устните. Целият свят изчезна, спря да съществува. Остана единствено той. И тя.
Измина много, много време, преди Ориса да може да проговори. Лицето й светеше, очите блестяха, сякаш в тях се бе преместило самото слънце.
— Казаха ми, че си… убит.
— Извинявай, скъпа, не исках да те разстроя толкова много.
Ориса замръзна в прегръдката му.
— Ти ли каза на капитана да ме излъже?
— Да…
— Как можа? И защо поиска да ме излъжеш?
— Признавам, че сгреших. Обаче исках да покажеш това, което бях сигурен, че съществува между нас. Исках да съм сигурен, че ме обичаш достатъчно.
— Достатъчно за какво? — не можеше да престане да пита Ориса.
— За да се оженим още сега. Веднага!
Ориса го погледна с широко отворени очи. Върху дребното й лице бе изписано недоумение.
— Трябва да се връщам в Англия, скъпа. Баща ми почина.
— Моите най-искрени съболезнования — каза съвсем тихо Ориса.
— Недей да тъгуваш за човек, когото не си познавала. Той страдаше от такива непоносими болки, че не искаше да живее. Знаеше, че не му остава много време и въпреки всичко мразеше това, което се нарича „печал и съжаление“.
Майор Мередит замълча за един момент и продължи съвсем лаконично.
— Затова поиска да се махна, за да не го съжалявам. Пожела да замина за Индия. И се случи да пътувам на един и същ параход с теб.
— Значи напускаш Индия.
— За съвсем кратко време. Въпреки това не искам да те оставя и за миг сама.
— Наистина ли искаш да се ожениш за мен?
— Повече от каквото и да било през целия ми досегашен живот! Вече замислих някои неща, които се отнасят до бъдещия ни съвместен живот. Надявам се, че ще ги одобриш.
— Съгласна съм с всичко, стига да бъдем заедно — отговори тя със страст.
— Точно тези думи очаквах да чуя от теб. Така съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да те ухажвам както бих искал. Имаме само една седмица до тръгването ни обратно за Англия. Преди това трябва да успеем да се оженим.
Очите на Ориса потъмняха при мисълта, че трябва да напусне слънцето и топлината на любимата си Индия. Майор Мередит забеляза това и побърза да я успокои.
— Надявам се, че ще си доволна, ако ти кажа, че няма да е за дълго. Очаквам да ми предложат нов пост в Индия. За него ще ми бъде добре дошла съпруга, която не само обича тази страна, но и говори урду.
— Нов пост ли? Какъв?
— Вицегубернаторът сподели, че Нейно величество би искала да ме назначи за заместник-губернатор на Северозападните провинции.
Усети как Ориса си пое дъх и добави:
— Това прави ли те по-щастлива?
— Знаеш — появиха се сълзи в очите на Ориса, — че не мога да си представя нищо по-прекрасно от това, да бъда заедно с теб, и то в Индия.
Ориса стоеше на балкона с втренчен в градината поглед. Трудно можеше да се повярва, че съществува нещо толкова красиво. Разноцветните рододендрони покриваха хълма, в подножието на който се намираше малкото бунгало, което съпругът й Майрън бе наел, за да прекарат медения си месец. Много високо, сякаш докосваха самото небе, се издигаха величествени планински върхове, покрити с вечен сняг. Последните слънчеви лъчи се отразяваха с огнени светлини в снежната им белота.
Хор от безброй птички пееше вечерния си химн във възхвала на живота. Един паун с кокетно разперена опашка пристъпяше бавно, сякаш да даде възможност на околните да му се полюбуват.
От разположените зад бунгалото малки къщички, в които живееха прислужниците, се разнасяха напевна реч и скърцане на водно колело, което се задвижваше от стар и ленив бивол и успяваше да изкачи на повърхността скъпоценната вода.