Всичко бе така хубаво, че се страхуваше да не се окаже някакъв мираж, който може да изчезне всеки момент. Самата тя бе със сари в тюркоазен цвят, богато обшито с бродерия от сребърни конци и перли. Около шията си носеше разкошно колие от тюркоази и диаманти.
Всичко това бе част от сватбените подаръци, които получи от съпруга си. Най-много обаче се радваше на разкошния пръстен — огромен диамант, заобиколен с чудесни тюркоази, който не сваляше от ръката си. Нали според източните вярвания тюркоазът носел щастие!
Спомни си скромната брачна церемония, състояла се в най-близката до дома на семейство Лорънс църква. Единствените присъстващи бяха полковникът и жена му. Веднага след това се отправиха към бунгалото, в което се намираха сега. Последната част от пътуването бе най-романтична. Изкачвайки се по витата планинска пътека имаше усещане, че с всяка крачка се приближава към рая.
„Намерих любовта… ожених се за човека, когото обичам… заедно сме“ — шепнеше през цялото пътуване, усещайки съвсем осезателно близостта на любимия мъж.
Мислите й бяха прекъснати от шума на стъпки. Всяка фибра на тялото й затрептя. Беше той. Приближи се и застана до нея.
— Виж колко е красиво! Невероятно красиво — каза тя тихо без да откъсва поглед от разстлалата се пред тях внушителна гледка.
— Това си помислих и за теб още когато те видях за първи път — отговори той на ухото й.
Тя се обърна и го погледна. Когато видя нежността, изписана на лицето му, дъхът й спря.
— Ласкаеш ме. Тогава видях ясно появилото се в очите ти презрение.
— Независимо от това те намирах за невероятно красива — призна й майор Мередит. — Затова още по-голяма беше болката ми, че си замесена в такава недостойна интрига.
— Това обаче не ти попречи да ме целунеш на парахода, нали?
— Съжалявам, ако съм те обидил. Но не можах да се сдържа. С обърнато към звездите лице ти изглеждаше неземно красива. И между нас съвсем неочаквано се случи нещо, което и двамата не можехме да забравим.
— Прав си. Никога не бях предполагала, че една целувка може да предизвика такава буря от усещания.
— Аз също. Когато много по-късно разбрах, че чрез нея сме се обрекли един на друг и си принадлежим, полудях от ревност. Само да знаеш как ме измъчваше мисълта за този твой съпруг, работещ в Източноиндийската компания.
Ориса се засмя щастливо и пъхна ръката си в неговата.
— А сега? — попита с втренчени в него немигащи очи.
Точно щеше да й отговори, когато зад тях се появи един слуга и тържествено оповести:
— Вечерята е поднесена, мемсахиб.
Хванати за ръце, те влязоха в столовата. Двама прислужници поднасяха любимите им ястия: пъстърва от спускащите се от върховете, покрити с вечни снегове, потоци, лютиво къри и набрани от дърветата на собствената им градина същата сутрин плодове.
Когато свършиха, отдавна се беше стъмнило, ала те продължаваха да си говорят, сякаш времето никога нямаше да им стигне да си кажат всичко, което искаха да знаят един за друг.
Танцуващите пламъчета от свещите на масата хвърляха отблясъци в синкавочерните коси на Ориса. По индийски обичай тя бе забола в тях стрък благоуханни туберози.
Изключително бе да знаят, че мислите им са в унисон. Че се разбират даже тогава, когато мълчаха. Тогава сякаш говореха техните сърца и думите ставаха напълно излишни.
Най-после Майрън стана от своето място. Приближи се до младата си съпруга и обви раменете й с ръце. Леко я изправи и заедно влязоха от верандата в къщата. Не беше студено. Топлината от деня бе отстъпила място на нежната нощна прохлада.
Беше съвсем тихо. Птиците сигурно вече се бяха прибрали в гнездата си. На фона на кадифената тъмнина на небето звездите проблясваха като скъпоценни камъни. Луната висеше като тънък извит сърп над най-високия планински връх.
— Все още ли се чувстваш малка, незначителна и самотна? — попита я Майрън Мередит тихо.
— Вече не — отговори тя. — Не, когато съм близо до теб и зная, че ти принадлежа.
— Според мен винаги сме били предназначени един за друг, Имам чувството, че сега не се срещаме за пръв път. Може би сме били заедно в някакъв предишен живот… Ти си неразделна част от мен.
— Господин Махла бе прав. Той ми каза, че всяка човешка съдба — неговата карма, е предопределена. И никой не може да промени нейното предначертание.
— Особено когато някой се чувства като мен и няма никакво желание да променя света и своето място в него — усмихна се Мередит.