Ориса не можа да скрие разочарованието си.
— Но тогава тя няма да поиска да пътувам с тях.
— Няма. В това можеш да бъдеш сигурна. Освен, ако не те представим като… омъжена.
— Искаш да кажеш, че трябва да се представям за омъжена? — погледна го сестра му с неразбиращ поглед.
— Защо не? Освен това ако пътуваш под истинската си самоличност, на всички ще се стори странно, че предприемаш такова дълго пътуване сама. Ако си без придружителка, бъди сигурна, че веднага ще плъзнат какви ли не слухове. Ако обаче се появиш като госпожа някоя си и поемеш задължението да се грижиш за детето, едва ли някой би ти задавал излишни въпроси.
— Разбира се, че никой! — започна да се въодушевява Ориса. — Чарлз, ти си нещо изключително!
— Винаги съм подозирал, че някъде все пак имам скрит мозък — усмихна се той с престорена скромност.
— Кажи с какво трябва да започнем.
— Преди всичко трябва да ти измислим име и да намерим венчална халка, която да можеш да сложиш на пръста си.
— Пазя халката на майка ни. Кой обаче ще бъде съпругът ми?
— Да допуснем, че работи в Източноиндийската компания… Звучи доста общо. Ако името ти е също най-обикновено — нещо като Смит или Браун, да се надяваме, че всичко ще бъде добре.
— Отказвам! Не мога да се съглася с такова име!
— Тогава избери всяко име, което ти харесва. Но не Фейн — съгласи се с нея младежът.
— Тогава нека бъде Лейн. Госпожа Лейн — реши Ориса. — Освен това винаги е за предпочитане измисленото име да е възможно най-близо до истинското. Нали? А госпожа Лейн, съпруга на служител в Източноиндийската компания, е съвсем приемливо, звучи напълно обикновено и е повече от прилично.
— Първото нещо, което ще направя утре сутринта — започна да мисли на глас Чарлз, — е да намеря адютанта на генерала и да го помоля да уведоми лейди Критчли, че е изпълнил заповедта и е намерил подходяща жена, която да се грижи за внука й. Те няма да имат възможност да се срещнат с теб преди отплаването на парахода, до което остава съвсем малко време — той тръгва в други ден.
— Толкова скоро! — възкликна Ориса. Гласът й изразяваше повече възбуда, отколкото недоволство от скорошното заминаване.
— Аз ще платя билета ти до Тилбъри — продължи Чарлз. — До там ти ще трябва да пътуваш сама. Освен това ще кажа на адютанта да уреди всички формалности с пътническата агенция. Разбира се, те ще се погрижат за купуването на билета, запазването на каютата и останалите неща.
— Чарлз, всичко това е твърде хубаво, за да е истина! — не се стърпя и извика девойката с блестящи очи.
— Да се надяваме, че по този начин наистина ще решим проблемите ти — каза с нескрито задоволство брат й.
— Не ми се иска да говоря за това — започна със странно смущение Ориса, — но ще ми трябват някакви пари, от които ако не за друго, ще имам нужда, за да си купя билет за влака от Бомбай до Делхи. Едва ли генералът ще плати и него.
— Можеш да си напълно сигурна, че той няма да плати нито пени повече, отколкото трябва — съгласи се Чарлз. — Ще ти дам всички пари, с които разполагам в момента. Макар вече да споменах, че то няма да е много, надявам се поне да ти стигне.
— Неудобно ми е да ти бъда в тежест.
— Да ти кажа честно — преглътна с труд и доби загрижен вид братът — чувствам се наистина виновен, че досега не съм направил нищо за теб. Знаех, че нещата в къщи не вървят добре, но не можех дори да предполагам, че са стигнали до там.
— Сега няма значение — успокои го момичето. — Нищо вече няма значение! Стига да знам, че ще се махна оттук и ще бъда с чичо Хенри, и то в Индия.
Като наблюдаваше сияещото лице на сестра си, осветено от танцуващите пламъци на огъня в камината, Чарлз си помисли, че Ориса няма да живее дълго при чичо си. Две години не я бе виждал и сега бе поразен от промяната, настъпила у нея през това време.
От хилаво малко момиченце тя се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помисли си също, че не прилича на никоя от тези, които беше срещал. Тъмните коси и магията на дълбоките очи й придаваха нещо от мистериозната красота, характерна за жените на Изтока.
— Знаеш ли, Ориса — каза замислено той, — лесно можеш да минеш за индийска принцеса.
— Не би могъл да ми направиш по-голям комплимент — засмя се щастливо тя. — В мислите си винаги съм била част от Индия. Никога не съм принадлежала на студа и душевната мизерия, сред които живях тук.
Помълча известно време, усмивката й помръкна и крайчетата на устните затрепериха. Каза, като с усилие сдържаше сълзите си:
— Никога не съм чувствала Англия като мой дом. Истинският ми дом бе при мама.
— Искаш да кажеш, че за теб истинският ти дом е Индия. Така ли?