Георги Райчев
Карнавал
Вярвам, че всекиму от вас неведнъж се е случвало да остане насаме с някой съвсем непознат човек. Отивате, да предположим, някъде на гости и сварвате там някого; домакинът или домакинята излизат и вие оставате насаме; стоите в чакалнята на зъболекаря и вътре влиза още някой; или най-сетне, пътувате цели часове само двама непознати в едно купе. Но може да се случи и нещо друго: например вървите с приятеля си А., който отива да посети по важна работа своя приятел Б., по пътя настигате познайник на приятеля ви А., някой си господин В.; вашият приятел ви запознава, тръгвате, заговорвате, но десет крачки след това той среща приятеля си Б., когото търсеше, и отминават, а вие оставате насаме със съвсем непознатия ви господин В.
Ето, досущ така се случи и с мене.
През една късна лятна вечер реших да се разходя нагоре към Семинарията. Отдавна не бях напущал душния град и тази вечер исках да подишам на простор пресен боров въздух. Чувствувах се много добре — необикновена радост се разливаше по всичките ми жили, вълнуваха ме светли мисли и ми се струваше, че в тази вечер и хората, и улиците, и сградите — всичко се заливаше от радостна светлина. Като че ли над града беше замръзнал един светъл миг на тържествено спокойствие, който грееше върху всички лица, във всички сърца. А може би светът си беше все такъв — безличен и мъртъв — и радостта идеше не отвън, а отвътре, направо из моето освободено от повседневността и жадно за живот тяло.
Бях вече близо до развалините на Черната джамия, когато сетих, че някой се изравни с мене и ме удари дружески по рамото. Обърнах се; беше приятелят ми А., весел млад човек, и с него още някой, когото, да си призная, в първия момент не забелязах добре, не запомних дори името му. Тръгнах — аз отляво, приятелят ми в средата, господинът — отдясно. Но не разменили още първите думи — десет крачки по-нататък — приятелят ми се сбогува и влезна в един двор.
На улицата останахме само аз и непознатият господин. Всичко това стана толкова бързо, че едва сега погледнах внимателно спътника си и, помня, мигом по жилите ми се разляха тръпки на гроза.
Той беше снажен мъж, малко по-висок от среден ръст, с обли рамене, с широка шия на здрав и охолен човек. Но лицето му беше друго: бледо, подпухнало, то носеше явни следи на болезненост и мъка. Но бледо беше не само лицето: сините му очи имаха същия белезникав цвят и може би затова погледът му беше така тежък, неподвижен, като че ли мъртвешки.
Отначало помислих, че след няколко крачки ще се разделим, но отминахме мълчаливо първата и втората напречна улица, а моят спътник не даваше никакъв вид, че ще се отбива. Почвах вече да се вълнувам.
Но кой е този човек? Какъв е? Защо е с мене? — отегчен се питах аз; в това време чух, че той се обърна с въпрос към мене; гласът му беше спокоен, равен, ала необикновено глух.
— Вие навярно живеете тъдява? — попита той.
— Не, аз живея в друг квартал.
— Тогава отивате у някого?
— О, не: просто така, разхождам се — ще изляза нагоре към гората.
— Добре, и аз ще дойда с вас — рече той все така спокойно, твърдо и някак замислено, като че на себе си.
— Моля заповядайте.
И какво друго можех да му отговоря аз, макар че в душата ми кипеше вече яд против този човек, който така незван се прилепи о мене.
Ние пресякохме мълчаливо булеварда и приближавахме вече моста, когато моят спътник неочаквано се разсмя със сух, злобен смях. Извърнах стреснат глава към него. Той ме гледаше с мъртвешките си очи, а на устните му трептеше едва уловима ядовита усмивка.
— Погледнете — рече той, като посочи с ръка напред.
Пред нас вървеше двойка — мъж и жена.
— Виждате ли?
— Виждам двойка, млади хора… — промълвих в недоумение. Но господинът ме прекъсна със същия злобен смях.
— Не, не двойка: пред нас е великата илюзия, вечната велика илюзия, която така банално зоват любов.
— Да, прав сте — съгласих се аз, без обаче да разбирам какво в същност целяха думите му.
— Така? Значи вие сте съгласен с мене. Добре, но кажете ми тогава, защо те се търсят един друг?
— Кои? — попитах учуден.
— Ето тези там, двамата пред нас.
Той прикова о мене студените си очи, гледа ме няколко мига със злобна ярост, после сякаш опомнен, извърна глава напред и засмука жадно цигарата си. Вървяхме така две-три минути мълчаливо. Погледнах го крадешком; странно: той се тресеше цял от вълнение. Лицето му беше неподвижно и безкръвно като бяла маска, устните — пепелявосиви, а разтрепераната ръка едва крепеше цигарата. Видимо той правеше неимоверни усилия да се окопити. Накрай заговори пак със своя глух равен глас.