Възползва се от относителното уединение и бръкна в джоба на джинсите си. Измъкна броеница и стисна в длан разпятието — силно, до болка. Беше подарък по случай дипломирането му от дядо му, който бе починал само два месеца след това. По онова време Грей вече беше в тренировъчния лагер. Не беше успял да отиде на погребението. Въздъхна. След инструктажа днес се беше обадил на родителите си да ги излъже за спешна командировка, с която да обясни отсъствието си.
„Пак бягаш…“ Пръстите му запрехвърляха твърдите мъниста на броеницата.
Но не намери сили за молитва.
22:24 (местно време)
Лозана, Швейцария
Шато Соваж клечеше в планинския проход на Савойските Алпи като някакъв каменен великан. Стените му бяха дебели повече от три метра. Четвъртитата му кула стърчеше над тях. Единственият подстъп към портите му беше по каменен мост над прохода. Макар да не беше най-големият замък в швейцарския кантон, със сигурност беше един от най-старите, построен още през дванайсети век. Корените му бяха дори по-стари — бе вдигнат върху руините на римско укрепление от първи век.
Беше също така и един от най-старите замъци, които и до днес бяха собственост на частни лица, и принадлежеше на семейство Соваж още от петнайсети век, когато бернската армия извоювала контрола над Лозана по време на Реформацията. Парапетите му надвисваха над Женевското езеро в красивата Лозана, някога рибарско селце, а сега космополитен град с крайезерни паркове, музеи, курортни комплекси, клубове и кафенета.
Настоящият господар на замъка, барон Раул дьо Соваж, пренебрегна гледката към нощния град и се спусна по стълбите, които водеха към подземията на замъка. Беше призован. Огромно рунтаво куче — тежеше цели седемдесет килограма — го следваше по петите. Черно-кафявата му опърпана козина метеше древните стъпала.
Раул имаше и кучкарник с бойни кучета, стокилограмови зверове от Гран Канария4, късокосмести, дебеловрати и изтезавани методично за изостряне на вродената им жестокост. Развъждаше шампиони за кървавите кучешки боеве в яма.
Сега обаче имаше да уреди един още по-кървав въпрос.
Подмина зандана под замъка с каменните му ниши. Сега нишите приютяваха богатата му колекция вино и служеха за отлична изба, но един участък още напомняше за старите дни. Четири каменни килии бяха осъвременени с врати от неръждаема стомана, електронни ключалки и видеонаблюдение. Близо до килиите една голяма стая все още пазеше древни инструменти за изтезания… както и някои по-модерни. Семейството му беше помогнало на няколко нацистки водачи да избягат от Австрия след Втората световна война, предимно от семейства, свързани с Хабсбургите. Бяха ги крили тук долу. Като плата, дядото на Раул беше взел своя дял, „данъка си“, както го наричаше, и така беше успял да запази замъка за семейството.
Сега обаче, на трийсет и три години, Раул беше на път да надмине дядо си. Незаконородено дете, Раул беше получил както титлата, така и имението едва шестнайсетгодишен след смъртта на баща си. Беше единственият му жив наследник от мъжки пол. А в семейство Соваж генетичните връзки имаха превес над тези по брак. Дори неговото раждане беше уредено по споразумение.
Друг от данъците на дядо му.
Барон Соваж се спусна още по-дълбоко в планинските недра, привел глава под ниския таван и следван от кучето си. Редица голи електрически крушки осветяваше пътя му.
Зиданите стъпала отстъпиха пред издялани в скалата стъпенки. Тук в древни времена бяха крачили римски легионери и често бяха водили жертвен бик или коза към пещерата отдолу. Римляните бяха превърнали пещерата в храм на бог Митра, бог на слънцето, внесен от Иран и приет присърце от войниците на империята. Митраизмът предшестваше християнството, но между двете религии съществуваха поразителни сходства. Рожденият ден на Митра се честваше на двайсет и пети декември. Ритуалите включваха кръщение и поглъщане на свещено ястие от хляб и вино. Митра също имал дванайсет ученици, смятал неделята за свещена и говорел за Ад и Рай. След смъртта си Митра също бил погребан в гробница и три дни след това възкръснал.
На тези основания някои учени твърдяха, че християнството е включило митрастичната митология в ритуалите си. Нещо като този замък, където новото стоеше на раменете на старото и силното надделяваше над слабото. Раул не виждаше нищо лошо в това, дори го уважаваше.
Такъв беше естественият ред на нещата.