След приветствената реч групата, начело с Мъри и водача на експедицията, пое през безброй галерии, отрупани с часовници, към огромен хамбар, където ги чакаше „Хронотилус“. Лъскавото и гиздаво возило изтръгна от присъстващите единодушен шепот на възхита. То всъщност приличаше на общоприетите трамваи само по форма и размери, защото многобройните спомагателни средства, с които беше окичено, му придаваха вид на панаирджийска каруца. Делничният му облик бе изчезнал под плетеница от тръби от хромирано желязо, които обточваха страните му подобно на вратни сухожилия. Обхванала всичко с ненаситно усърдие, тази блестяща мрежа от тръби, обсипани с нитове и клапи, оставяше открити само две врати от майсторски обработен махагон. От едната се влизаше в купето на пътниците; другата, малко по-тясна, водеше към кабината на ватмана, която сигурно бе отделена от останалата част на трамвая посредством някаква вътрешна стена, реши Клеър, защото единствено нейните прозорци не бяха боядисани в черно. Успокоително бе да знаеш, че поне ватманът не кара слепешком. Прозорците на пътническия вагон, които имаха форма на илюминатори, действително бяха затъмнени, точно както им бе съобщил Мъри. Никой от пасажерите не би могъл да види четвъртото измерение, а съответно и чудовищата, които го обитаваха, не ще можеха да видят уплашените им лица, очертани в прозорчетата като изображения върху камеи. Отпред на трамвая бе поставен клин, подобен на онези, които имат ледоразбивачите; неговото обезпокоително предназначение навярно бе да проправя път на всяка цена, отнасяйки всяко препятствие. Към задната част пък бе прикрепен сложен парен двигател, целият в мотовилки, витла и зъбчати колела; от време на време той пръхтеше като морски звяр и изпускаше облак топла пара, която игриво повдигаше полите на дамите. Но без съмнение онова, заради което возилото не можеше да бъде определено просто като трамвай, бе кабината на покрива му, където в този миг се настаняваха — след като се бяха изкатерили по завинтена отстрани стълбичка — двама души с войнствен вид, понесли няколко винтовки и сандъче с боеприпаси. Клеър с интерес забеляза и един перископ, поставен между въртящата се поставка за оръдия и кабината.
Ватманът, недодялан момък с глуповата усмивка, отвори вратата на вагона и зачака отстрани до водача на експедицията, застанал в позиция „мирно“. Досущ като полковник, който прави преглед на войската, Гилиъм Мъри премина бавно пред пътниците, като ги наблюдаваше с ласкава строгост. Клеър го видя да се спира пред една госпожа, която държеше пудел в ръцете си.
— Опасявам се, че кученцето ви не ще може да ви придружи, госпожо Джейкъбс — каза той с благосклонна усмивка.
— Но Бъфи няма да мръдне от ръцете ми, господин Мъри… — възмути се жената.
Гилиъм поклати глава дружелюбно, но непреклонно и ѝ отне кутрето с бързо и прецизно движение — точно както се вади развален зъб; сетне го подаде на една от своите секретарки.
— Моля ви, Лайза, постарайте се на Бъфи да не му липсват грижи до завръщането на госпожа Джейкъбс.
След предаването на кучето Мъри поднови проверката си, без да обръща внимание на вялите протести на госпожа Джейкъбс. С театрално сърдито изражение спря пред двама мъже, които носеха куфари.
— За това пътуване няма да ви трябва багаж, господа — рече той, като ги освободи от товара.
После помоли всички да оставят часовниците си на подноса, с който Лайза мина пред тях, като повтори, че така се намалява опасността да бъдат нападнати от зверовете. Когато най-сетне всичко се нареди така, както му беше угодно, той се изстъпи пред групата и ѝ отправи горда и развълнувана усмивка — като маршал, който се готви да изпрати войската си на самоубийствена мисия.