Пътниците кимнаха почти в унисон. Луси стисна отново ръката на приятелката си и се усмихна развълнувана. Клеър ѝ отвърна със същия жест, ала нейната усмивка бе съвсем различна: това бе прощална усмивка, едничкият начин, по който можеше да каже на Луси, че е била най-добрата ѝ приятелка и никога не ще я забрави, но трябва да последва съдбата си. Простичък жест със скрито послание, което щеше да се разтълкува след време — като целувката, която Клеър бе положила на гостоприемната буза на майка си или на сбръчканото чело на баща си; нежни, но учудващо сериозни и тържествени целувки, неподходящи за сбогуване преди обичайно събитие като гостуването в имението на Бърнет. Това обаче не бе привлякло вниманието на родителите ѝ. Клеър отново се загледа в черното стъкло, питайки се дали бе подготвена за живот в света на бъдещето — онази опустошена Земя, описана от Гилиъм Мъри, — и усети как я прониза страх, който се насили да пропъди. Не можеше да се огъне сега, когато бе толкова близо до целта, трябваше да се придържа към своя план.
В този момент трамваят спря с хриптене. Мазурски дълго се взира през перископа си, докато се увери, че навън всичко е наред. Сетне отвори вратата на возилото със загадъчна усмивка, огледа за миг пейзажа със свъсено чело, усмихна се на пътниците и рече:
— Дами и господа, ако бъдете така любезни да ме последвате, ще ви покажа 2000 г.
XXI
Докато спътниците ѝ слизаха от времевия трамвай без особени церемонии, Клеър се спря на стъпалото и протегна десния си крак към земята на бъдещето със същата тържественост, то като малка влезе за пръв път в морето. На шестгодишна възраст бе нагазила в океанските вълни с безкрайно внимание, едва ли не с почит, като че ли от тази боязън зависеше отношението, което ослепителната водна шир щеше да прояви към нея. По същия начин навлизаше сега в годината, в която възнамеряваше да остане, очаквайки от нея взаимно уважение. Когато токът на обувката ѝ докосна земята, Клеър се изненада от нейната твърдост, сякаш бе очаквала, че бъдещето — просто защото бе все още неосъществено време — трябва да е рохкаво като полуопечен сладкиш. Стигаше ѝ обаче да направи няколко крачки, за да се увери, че това не е така. Светът на бъдещето изглеждаше солиден и несъмнено действителен, макар и напълно опустошен, както успя да установи, щом вдигна поглед. Нима това бунище беше Лондон?
Трамваят бе спрял на едно открито пространство сред руините — вероятно някогашен площад, където бяха останали само няколко обгорени и криви дървета. Всички сгради около площада бяха разрушени. Тук-там стърчеше някоя стена, все още покрита с тапет и нелепо украсена с някаква картина или лампа; потрошен скелет на стълбище; изящна решетеста ограда, която вече предпазваше само куп развалини. По тротоарите се виждаха зловещи могили от пепел, навярно останки от подхранвани с мебели огньове, които оцелелите хора бяха палили, за да се борят с нощния студ. Клеър не успя да открие в опустошения пейзаж никакъв знак, който да ѝ подскаже в коя част на Лондон се намират, най-вече защото почти нямаше светлина, макар че беше сутрин. От небето, забулено от сивкав дим, изтъкан от десетки пожари, които се виждаха сред покривите като оброчни кандила, се процеждаше унила виделина; тя разсейваше контурите на този съсипан свят — свят, явно изоставен на произвола като обезлюден от малария кораб, обречен да преброжда океаните, докато тежестта на столетията не го положи сред коралите.
Когато прецени, че вече са имали достатъчно време, за да добият представа за скръбната картина на бъдещето, Мазурски ги помоли да се съберат в група, за да потеглят; той щеше да върви начело, а един от стрелците — в края на кортежа. Пътниците във времето напуснаха площада и поеха по един булевард, където разрушенията изглеждаха още по-големи, защото почти не бяха останали следи, които да свидетелстват, че купищата отломки околовръст някога са били сгради. Вероятно по протежението на булеварда някога се бяха издигали луксозни жилища, но дългата война бе превърнала град Лондон в огромно сметище, където разкошните църкви се бяха смесили с най-жалките пансиони в неразличима бъркотия от тухли, сред които — за ужас на Клеър — като че ли се провиждаха човешки черепи. Мазурски водеше групата сред тези камари, подобни на погребални клади, в които усърдно ровеха гарвани, търсейки някоя останка, която да изкълват. Шумът от преминаващите хора ги подплаши и те се разлетяха в безпорядък, като затъмниха още повече небето. След бягството им само един от тях остана да кръжи над главите на пътниците, очертавайки в небето зловещата калиграфия на своя полет — като печален подпис, с който Създателят отстъпваше другиму патента за своето изобретение, разочарован от резултатите. Невъзприемчив към такива детайли, Мазурски продължаваше да върви, като избираше най-проходимите пътища или може би тези, по които имаше най-малко кости. Понякога спираше рязко, за да ги смъмри, колчем някой — обикновено Фъргюсън — пуснеше шега за смрадта на кланица или нещо друго, привлякло вниманието му, изтръгвайки тихо кискане от госпожите, които крачеха край него, уловили съпрузите си под ръка, сякаш се разхождаха в ботаническата градина. Докато напредваха из този лабиринт от руини, Клеър започна да се измъчва от мисълта как да се отдели от шествието, без никой да забележи. Щеше да е трудно да се измъкне тайно при положение, че Мазурски вървеше отпред, наострил уши за всеки подозрителен шум, а стрелецът се мяркаше с винтовката си сред сенките в края на строя. Шансовете ѝ обаче намаляха още повече, когато Луси, изгаряща от въодушевление, се вкопчи в ръката ѝ.