След като повървяха десетина минути, през които Клеър започна да подозира, че се движат в кръг, стигнаха до споменатото възвишение — хълм от отломки, малко по-висок от другите развалини. Достъпът до него не изглеждаше особено труден, защото останките, от които бе съставен, като че ли се бяха струпали по такъв начин, че образуваха импровизирано стълбище чак до върха му. По нареждане на Мазурски групата се закатери, като посрещаше със смях подхлъзванията — безгрижно веселие, по-уместно за излет; водачът не си направи труда да го усмири, явно решил, че е невъзможно. Едва когато стигнаха горе, той ги помоли да пазят тишина и да се скрият зад парапета, образуван от камъните, които увенчаваха върха на възвишението. Щом сториха това, Мазурски мина покрай цялата редица, накара най-стърчащите да снижат глави и помоли дамите да затворят чадърчетата си, ако не искат автоматите да забележат гората от слънчобрани, поникнала отведнъж на върха на хълма. Скрита зад един голям каменен къс с Луси от едната си страна и досадния Фъргюсън от другата, Клеър гледаше опустошената улица долу — задръстена от отломки подобно на другите пътища, по които бяха минали, за да се доберат до импровизирания пункт, откъдето щяха да наблюдават предстоящата битка.
— Позволете ми един въпрос, господин Мазурски — обади се Фъргюсън.
Водачът, който се бе снишил на няколко метра вляво, близо до стрелеца, се извърна, за да го погледне.
— Кажете, господин Фъргюсън — въздъхна той.
— Щом сме се озовали в бъдещето точно преди битката, която ще реши съдбата на планетата, също като хората от първата експедиция, не би ли трябвало да ги срещнем тук?
Фъргюсън погледна към останалите, търсейки подкрепа. След като обмислиха думите му, някои от пътниците кимнаха бавно и отправиха към водача въпросителен поглед в очакване той да изясни този момент. В продължение на няколко мига Мазурски мълчаливо се взираше във Фъргюсън — може би се питаше дали наглецът заслужава отговор.
— Разбира се, че да, господин Фъргюсън. Имате пълно право — отвърна накрая. — На това възвишение би трябвало да се срещнем не само с членовете на първата експедиция, но и с тези на третата, четвъртата и всички останали, които ще се осъществят занапред, не мислите ли? По тази причина, не само за да предотвратим струпването на тълпи, но и за да избегнем шанса аз и Тери — той посочи стрелеца, който плахо им махна с ръка за поздрав — да се срещнем неведнъж със самите себе си, никога не водя групите на едно и също място. Пътниците от предишната експедиция, ако случайно ви интересува, в този миг трябва да се намират скрити на онова възвишение.
Всички проследиха с поглед пръста на Мазурски, който сочеше към един от съседните хълмове, откъдето бъдещото бойно поле се виждаше също толкова добре.
— Разбирам — промърмори Фъргюсън. Сетне лицето му се озари и той извика: — Значи навярно ще мога да отида там за миг, за да поздравя моя приятел Флечър!
— Боя се, че не мога да ви позволя това, господин Фъргюсън.
— Защо не? — възрази другият. — Сражението още не е започнало, ще имам време да отида и да се върна.
Мазурски изпъшка отчаяно.
— Казах ви, че не мога да ви разреша да…
— Но аз ще прескоча само за минутка, господин Мазурски — настоя Фъргюсън. — С господин Флечър се знаем от…
— Отговорете ми на един въпрос, господин Фъргюсън — прекъсна го Чарлс Уинслоу.