Фъргюсън се обърна към него, раздразнен.
— Когато вашият приятел ви разправи за пътуването си, каза ли ви, че вие сте изникнали от нищото, за да го поздравите?
— Не — отвърна Фъргюсън.
Чарлс се усмихна.
— В такъв случай си стойте на мястото. Не сте отишли да поздравите господин Флечър, следователно не можете да отидете и сега. Както сам казахте, съдбата си е съдба. Не може да се промени.
Фъргюсън отвори уста, но не каза нищо.
— А сега, ако нямате нищо против — добави Чарлс, обръщайки се към улицата, — струва ми се, че всички бихме искали да погледаме битката, без да вдигаме шум.
Клеър установи с облекчение, че това окончателно затвори устата на Фъргюсън, а останалите престанаха да му обръщат внимание и се съсредоточиха над улицата. Сетне погледна към Луси с намерението да размени с нея някой съучастнически жест, но приятелката ѝ, явно отегчена от всичко това, бе вдигнала от земята някакво клонче и тъкмо рисуваше в пясъка една птица киви. Инспектор Гарет, който стоеше вдясно от нея, я гледаше как рисува така прехласнат, сякаш наблюдаваше някакво чудо.
— Знаете ли, че тази птица се среща само в Нова Зеландия, госпожице Нелсън? — попита младият мъж, като се покашля.
Луси погледна инспектора, учудена, че той също познава птицата, и Клеър не можа да сдържи една бегла усмивка. Та нима любовта можеше да разцъфти с по-голяма сила другаде, отколкото между двама любители на птицата киви?
В този миг вниманието на групата бе привлечено от металически грохот, едва доловим в далечината. Всички, включително и Фъргюсън, вторачиха погледи в началото на улицата, изпълнени с очакване и стреснати от зловещия шум, който несъмнено предвещаваше появата на злосторните автомати.
Те изникнаха след малко, крачейки бавно сред руините, сякаш бяха господари на планетата. Изглеждаха точно като статуята, изложена в залата на фирмата. Огромни, ъгловати и със злокобен вид, а на гърба си имаха малки парни двигатели, които от време на време изпускаха струйки дим. Ала никой не бе очаквал, че те ще носят на раменете си трон, както някога са били пренасяни царете. Клеър изсумтя, съжалявайки, че скривалището им се намира твърде далече от сцената.
— Вземете, скъпа — каза Фъргюсън, като ѝ подаде бинокъла си. — Вие май сте по-заинтригувана от мен.
Клеър му благодари за жеста и побърза да огледа свитата през оптическите стъкла на Фъргюсън. Преброи осем автомата: четирима носачи и още четирима — една двойка отпред и друга отзад, — ескортиращи трона, на който почиваше загадъчният Соломон, свирепият цар на автоматите; той се различаваше от останалите единствено по короната, увенчала желязната му глава. Кортежът напредваше вбесяващо мудно със смешното поклащане на деца, които тъкмо се учат да ходят. Всъщност, помисли си Клеър, автоматите се бяха научили да вървят, покорявайки света. Хората безспорно бяха по-бързи, но очевидно много по-крехки от тези създания, които бяха завладели планетата бавно, но уверено, може би защото имаха на разположение цяла вечност, за да го сторят.
Когато процесията стигна до средата на улицата, изведнъж се чу лек пукот и короната на Соломон хвръкна във въздуха. Преобърна се няколко пъти в празното пространство, като хвърляше искри пред изумените погледи на всички, и тупна на земята, където продължи своя танц, подскачайки сред камъните, докато най-сетне се спря на няколко метра от свитата. Щом се съвзеха от изненадата, Соломон и конвоят му се вторачиха в една малка скала, която препречваше пътя. Пътниците във времето проследиха погледите им. Тогава го видяха. Върху скалата, гъвкав като котка и внушителен, заел почти същата поза, в която го изобразяваше статуята от салона, стоеше храбрият капитан Шакълтън. Лъскавата броня обгръщаше жилавото му тяло, смъртоносната шпага висеше лениво на пояса му, а една шарена винтовка, настръхнала от лостчета и метални изпъкналости, дремеше в силните му ръце. Предводителят на човеците не се нуждаеше от никаква корона, която да придаде блясък на неговата бездруго величествена фигура; тя неволно издигаше канарата, на която бе застанал, до ранга на пиедестал. Двамата със Соломон мълчаливо се измерваха с поглед в продължение на няколко минути, през които въздухът се наелектризира от една дълбока враждебност, както става при наближаването на буря. Накрая царят на автоматите реши да проговори:
— Винаги съм се възхищавал на вашата смелост, капитане — рече той със своя металически глас, на който се опитваше да придаде безгрижен, почти лековат тон. — Но се боя, че този път надценихте възможностите си. Как ви хрумна да ме атакувате без войската си? Толкова ли сте отчаян, или може би хората ви са ви изоставили?