Клеър вдигна ръка към устата си, за да потисне един вик, а край нея се разнесоха сподавените жалби на останалите. Когато престана да се търкаля, Шакълтън се опита да се изправи, притиснал с ръка ранения си хълбок, от който шуртеше поток от кръв, но силите му изневериха. Остана на колене, сякаш се кланяше на царя на автоматите, който бавно пристъпи към него, като се наслаждаваше на явната си победа. В продължение на няколко мига Соломон клатеше глава, изразявайки разочарованието си от слабата съпротива на своя враг, който сега дори не дръзваше да вдигне лице, за да го погледне. Сетне вдигна шпагата си с две ръце, готов да я стовари върху шлема на капитана и да му разцепи черепа на две. Не би могъл да се сети за по-добър завършек на тази кървава война, показала недвусмислено превъзходството на автоматите над хората. С цялата сила, на която бе способен, той замахна към жертвата си, но за негова изненада капитан Шакълтън се отдръпна в последния миг. Изгубила мишената си, шпагата на автомата се заби с трясък сред камъните. Соломон напразно се опитваше да я издърпа, докато Шакълтън се надигна край него, величествен като кобра, безразличен към раната на хълбока си. Без да бърза, сякаш се наслаждаваше на движението, той вдигна шпагата си и я стовари, рязко и невъзмутимо, върху пантите, които свързваха главата на Соломон с останалата част на тялото му. Веднага се разнесе неприятен пукот и главата на автомата се търкулна на земята, пораждайки цяла симфония от звънливи звуци, докато отскачаше от камъните; накрая се натъкна на короната, която бе носил по време на царуването си, и спря. Отведнъж настъпи тишина. Автоматът, обезглавен и неподвижен, бе останал гротескно превит над шпагата си, чието острие все още бе заклещено сред отломките. За финал храбрият капитан Шакълтън опря крак в безжизненото тяло на своя враг и го събори на земята. И едно противно дрънчене — сякаш продавач на старо желязо влачеше количката си — сложи край на дългата война, опустошила планетата.
XXII
Мазурски всуе се опитваше да потуши овациите, които победата на капитан Шакълтън предизвика на върха на възвишението; за щастие те бяха заглушени от ликуването на улицата, няколко метра по-надолу, където войниците пламенно приветстваха безстрашния си предводител. Безразлична към околната врява, Клеър се спотайваше зад своя каменен отломък. Беше поразена и объркана от вихъра от чувства, които разтърсваха душата ѝ като знаме, брулено от вятъра. Макар и да знаеше предварително развръзката на дуела, неизбежно се бе стряскала всеки път, когато Шакълтън изпадаше в затруднение, когато острието на Соломон жадно търсеше тялото му или той напразно се опитваше да повали автомата с ударите на шпагата си, сякаш сечеше дъб. Впрочем тя съзнаваше, че загрижеността ѝ е не толкова за съдбата на човечеството, на което този двубой можеше да донесе разгром, колкото за участта на самия капитан. С радост би продължила да шпионира онова, което се случваше долу, за да се увери, че Шакълтън всъщност се е престорил — като част от стратегията си, — че раната му е сериозна, но Мазурски вече им бе наредил да се сгрупират отново, за да се върнат в своята епоха, и нямаше как да не се подчини. Пътниците във времето се заспускаха по малкия хълм безредно като стадо кози, коментирайки помежду си вълнуващите моменти от битката.
— Това ли е всичко? — попита Фъргюсън, единственият, който изглеждаше недоволен. — Нима тази жалка схватка е битката, която ще промени съдбата на планетата?
Мазурски дори не си направи труда да му отговори, защото зорко бдеше да не би матроните да се спънат при слизането и да се търкулнат по склона, развели фусти в неволна съблазън. Зад тях Клеър крачеше мълчаливо, без да обръща внимание на забележките на непоносимия Фъргюсън или пък на Луси, която отново я бе хванала за ръка. Една мисъл я измъчваше остро: бе дошъл моментът да се отдели от групата. И трябваше да го стори веднага — щом стигнеха времевия трамвай, щеше да е невъзможно да се измъкне, а и благодарение на всеобщата възбуда групата още не бе образувала стройна редица, което улесняваше бягството ѝ. Пък и не беше удачно да се отдалечава прекалено от Шакълтън и войниците. Каква полза би имала да избяга, ако след това се изгубеше в този лабиринт от руини? Следователно, ако искаше да действа, трябваше да побърза, защото шансовете ѝ за успех намаляваха с всяка крачка. За целта трябваше да се откопчи от Луси. В този миг — сякаш някой бе чул молитвите ѝ — Маделин Уинслоу се приближи до тях въодушевена, за да ги попита дали са забелязали елегантните ботуши на войниците — подробност, на която Клеър никога не би се сетила да обърне внимание. Ала явно бе единствената, която бе пропуснала този тъй съществен детайл от бъдещия свят. Луси отговори утвърдително и веднага се впусна да изброява оригиналните елементи на въпросните обуща, а Клеър, след като поклати невярващо глава, изумена от подобно лекомислие, се възползва от това, че приятелката ѝ за миг пусна ръката ѝ, за да изостане в групата. Видя как я изпревари стрелецът, който още не бе получил заповед да застане в ариергарда и вървеше разсеяно, без да се взира в сенките, следван от Чарлс Уинслоу и инспектор Гарет, които разговаряха оживено. Едва когато се оказа в самия край на редицата, Клеър повдигна поли и като подтичваше непохватно, се скри зад останките от една стена, която съвсем навреме се изпречи на пътя ѝ.