— Връщаме се у дома, дами и господа — обяви Мазурски, неспособен да скрие задоволството си, че това нелишено от произшествия пътуване е към края си.
Клеър го изгледа ядно. Да, връщаха се у дома. Връщаха се в безцветното XIX столетие, без да са изложили на опасност тъканта на времето. Мазурски бе попречил на глупавата госпожица да унищожи вселената и по този начин се бе избавил от мъмренето на Гилиъм; логично бе да е в еуфория. Какво значение имаше, че цената, платена за това, бе нейното щастие? В разочарованието си Клеър бе готова да шамароса водача още там, на място, макар че всъщност трябваше да признае, че Мазурски просто бе изпълнил задълженията си. Вселената бе по-важна от всяка индивидуална съдба, пък била тя и нейната. Реши да се усмихне на водача със стиснати зъби, като се стараеше да сдържи яда си. За щастие, огорчението ѝ частично се разсея, когато си даде сметка, че ръцете ѝ са празни. В края на краищата, Мазурски не бе свършил работата си безупречно, макар че какво ли въздействие би могъл да окаже върху тъканта на времето един слънчобран?
XXIII
Когато младата жена и водачът изчезнаха по стръмната пътека, капитан Дерек Шакълтън се измъкна от скривалището си и поспря за миг, загледан в мястото, където бе стояла тя, сякаш очакваше да долови във въздуха следи от парфюма или от гласа ѝ — някакво ехо от присъствието ѝ, което да го увери, че не е била просто мираж. Все още бе зашеметен от срещата. Струваше му се невероятно, че това наистина се е случило. Спомни си името на девойката: „Казвам се Клеър Хагърти, капитане, и съм дошла от XIX век, за да ви помогна да съградите наново света“ — бе изрекла тя с очарователен реверанс. Ала паметта му бе съхранила не само името ѝ. Сам се учуди колко ясно се бе отпечатало в съзнанието му лицето ѝ. Спомняше си отлично бледия лик с малко дръзки черти, блестящите, добре очертани устни, гарвановочерните коси, крехката, благородна осанка, гласа ѝ. И най-вече погледа ѝ. Помнеше как го бе погледнала с почти благоговейна възхита, с радостен унес. Никога по-рано жена не бе го гледала така. Никога.
Тогава забеляза чадърчето против слънце и отново го обзе срам, като се сети по каква причина момичето го бе изтървало. Отиде до него и внимателно го вдигна от земята, сякаш бе някаква желязна птица, паднала от метално гнездо. Беше красиво и изящно чадърче, което показваше, че собственичката му сигурно е заможна. Какво ли трябваше да направи с него? Едно поне беше ясно: не можеше да го остави там.
С чадърчето в ръка се отправи към мястото, където го чакаше групата, като се опитваше да използва тази разходка, за да се успокои. Трябваше да изтрие от лицето си вълнението, предизвикано от срещата с момичето, ако не искаше да събуди подозренията на останалите. В този миг Соломон изникна иззад една скала с високо вдигната шпага. Въпреки че вървеше разсеяно, храбрият капитан Шакълтън реагира мигновено и цапардоса с чадърчето автомата, който го нападаше стремително, викайки за отмъщение с гръмовния си металически глас. Това оръжие, естествено, не причини никаква вреда, но от неочаквания удар Соломон изгуби равновесие, залитна и се търкулна надолу по склона зад гърба му. Стиснал счупения чадър в ръка, Шакълтън гледаше как врагът му се търкаля с гръм и трясък. Грохотът утихна, когато автоматът отведнъж се спря, заклещен сред едни камъни. В продължение на няколко безмълвни мига Соломон остана да лежи в цял ръст, обгърнат от гъстия облак прах, който се бе вдигнал при зрелищното му сгромолясване. После взе да се надига с мъка, бълвайки ругатни и обиди, чиято пошлост се подчертаваше още повече от металическия тон на гласа му. Това предизвика силни изблици на смях както сред войниците, така и сред автоматите, които се бяха приближили, привлечени от глъчката.
— Не се хилете, непрокопсаници, можеше да си счупя нещо! — оплака се Соломон, с което още повече ги разсмя.