А ако някой в една съседна вселена се бе захванал да пише за живота му, независимо в коя епоха, Уелс се надяваше за негово добро, че вече е стигнал до последната страница, защото дълбоко се съмняваше, че животът му ще продължи в същия дух. През последните две седмици навярно бе изчерпал цялата квота от вълнения, които му се полагаха, и оттук насетне отново щеше да заживее в кротко еднообразие като всеки друг писател.
Погледна след Андрю Харингтън, героят, с когото би трябвало да започне този хипотетичен роман, и виждайки го да крачи в далечината, окъпан в златното сияние на утрото и може би с еуфорична усмивка на устните, реши, че това ще е идеалният образ, с който да приключи историята. И се запита, сякаш по някакъв начин можеше да ме види или усети, дали някой не правеше тъкмо това в този миг, за да изпита оня прилив на щастие, който връхлита писателите при завършването на някой роман; щастие, което нищо друго в живота не може да донесе — нито да пиеш шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито да погалиш друго тяло, нито да усетиш милувката на прелестния бриз, вестител на лятото.
Санлукар де Барамеда
Октомври 2006 — март 2008
Благодарности
Най-самотната професия е тази на писателя. Това е нещо, което ние, избралите да си изкарваме хляба с нея, приемаме от първия миг. Предполагам, че ако искахме да общуваме с много хора, щяхме да работим като екскурзоводи или пианисти в някой хотел. И все пак с този роман пожелах да направя един експеримент: да проверя дали човек може да пише в компания. Открих, че е възможно, защото докато го пишех, постоянно чувствах близостта и подкрепата на двама души, които са много специални за мен.
Единият от тях е моят приятели колега Лоренсо Луенго, който се отнесе така грижовно към този роман, сякаш беше негов, четейки всяка част, която му изпращах, внимателно и безпристрастно. От него получавах съвети за сюжета и героите, подробности за епохата, насърчение, когато чувствах недостиг на сили, и вяра в този проект, когато моята се разколебаваше. Благодарение на безкористната му помощ не само научих как се пише роман, но и разбрах значението на думата „приятелство“. Поради това не мога да не му се отблагодаря, като прибавя името му към тези страници, които му дължат толкова много, а също и като му подаря маймунката саймири, която така му легна на сърцето.
Другият ми спътник в това дело е моята приятелка Соня, която се грижеше за мен, докато пишех романа. Въпреки че го прочете едва когато го завърших, тя беше търпелив и възприемчив свидетел на зараждането и развитието на сюжета до окончателната му форма, защото романите се творят не само на хартия, но и по време на разходки из парковете или разговори в кафенетата. Соня изпълни моя свят със спокойствието, от което се нуждаех, и нейната ръка ми помагаше да намеря изхода всеки път, щом се изгубех в лабиринта на собствената си творба.
От всичко казано следва, че настоящият роман принадлежи на двамата толкова, колкото и на мен, защото без тяхното съдействие никога не бих могъл да го напиша. Грешките в него са изцяло мои, но достойнствата му, ако има такива, са и техни. Надявам се, че те винаги ще бъдат до мен, за да споделяме радостта, която тази книга ще ни донесе.