— Важното е, че всичко мина по мед и масло — заключи Чарлс. Поздрави отново домакините за успешното представление и се сбогува с тях с поклон. — А сега трябва да вървя, иначе братовчед ми ще заподозре нещо. Беше удоволствие да се запозная с вас. И знайте, господин Уелс, че винаги ще се числя към най-верните ви читатели.
Писателят му благодари за тази забележка със срамежлива усмивка, която още играеше по устните му, докато стъпките на Чарлс заглъхваха по стълбите надолу. После изпусна дълбока въздишка на задоволство и, сложил ръце на кръста, погледна машината на времето с изражение на бурна обич — като баща, току-що сдобил се с рожба, — преди да прокара внимателно ръката си по командното табло. Джейн го наблюдаваше трогната, съзнавайки, че в този миг съпругът ѝ навярно бе разтърсван от дълбоко и смущаващо чувство, защото галеше една мечта, едно творение на собствената му фантазия, което по чудодеен начин бе напуснало книгата му, за да се сдобие с реална форма.
— Навярно бихме могли да оползотворим креслото, а? — рече Уелс, като се обърна към нея.
Съпругата му поклати глава, показвайки, че сама се чуди какво прави с такъв безчувствен човек, и се приближи до прозореца. Писателят отиде до нея с унило изражение и обви раменете ѝ с ръка — жест, който в крайна сметка я размекна и я накара да сложи глава на рамото му. Съпругът ѝ не беше толкова щедър на ласки, че тя да пренебрегне тази спонтанна проява на нежност, която я бе изненадала също толкова — или даже повече, — колкото ако се бе хвърлил през прозореца с разперени ръце, за да се увери, че всъщност не може да лети. Прегърнати така, те гледаха как Чарлс се качи във файтона, който след миг потегли. Проследиха го с поглед, докато се изгуби в края на улицата под оранжевото було на зората.
— Даваш ли си сметка какво направи тази нощ, Бърти? — попита Джейн тогава.
— Едва не подпалих тавана?
Жена му се разсмя.
— Не, тази нощ направи нещо, заради което винаги ще се гордея с теб — отвърна тя, като го гледаше с безкрайна нежност. — Спаси живота на един човек, като използва въображението си.
Втора част
Ако си се насладил на нашето пътуване в миналото, драги читателю, на следващите страници от тази вълнуваща история ще имаш привилегията да посетиш бъдещето, за да видиш прословутата война от 2000 година срещу злите автомати.
Ала длъжни сме да предупредим, че ще има сцени на необуздана жестокост: и нищо чудно, щом става дума за сражение с тъй важни последици за бъдещето на Човечеството.
МАЙКИТЕ НА ВПЕЧАТЛИТЕЛНИ ДЕЦА НАВЯРНО ЩЕ ПОЖЕЛАЯТ ДА ПРОУЧАТ СЪДЪРЖАНИЕТО И ДА ОТСТРАНЯТ НЯКОИ СТРАНИЦИ, ПРЕДИ ДА ВРЪЧАТ ЧЕТИВОТО НА РОЖБИТЕ СИ.
XVIII
Клеър Хагърти би се радвала, ако съществуваше възможност да се роди в друга епоха; тогава нямаше да е принудена да учи пиано, да носи такива неудобни рокли, да си избере съпруг измежду рояка жадни ухажори, които я обсаждаха, и да мъкне навсякъде нелепия чадър за слънце, който рано или късно забравяше на най-неочаквани места. Току-що бе навършила двайсет и една години и ако някой бе проявил вниманието да отиде при нея и да я попита какво очаква от живота, тя щеше да отвърне: „Нищо, просто да умра“. Естествено, това не е отговорът, който човек би очаквал да чуе от устата на очарователна девойка, едва навлязла в живота; но мога да ви уверя, че именно този отговор би дала Клеър, защото аз, който виждам всичко, дори невидимото за другите — както вече ви показах по-рано, — съм бил свидетел на дългите и мъчителни размишления, на които тя се отдава в стаята си преди лягане. Когато всички си мислят, че Клеър вчесва косата си пред огледалото, както би правило всяко нормално девойче, тя съзерцава непрогледната нощ през прозореца и се пита защо би предпочела да умре, преди да види новата зора. Не че има склонност към самоубийство или чува как някой я зове от отвъдното с неустоима песен на сирена, или пък самото съществуване ѝ причинява непоносима мъка, на която трябва спешно да сложи край. Нищо подобно! Работата бе далеч по-проста: светът, в който ѝ се бе паднало да живее, не я очароваше особено и никога нямаше да я очарова — или поне такова бе печалното заключение, до което бе стигнала в среднощните си размисли. Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие в този свят нищо, което да я радва, забавлява или интригува, а още по-трудно бе да се преструва, че го намира за задоволителен. Отегчаваше се до смърт от епохата си, която ѝ се струваше лишена от стимули, от вълнения. А обстоятелството, че явно никой в обкръжението ѝ не споделяше нейното разочарование, напълно я изваждаше от равновесие. Тази вътрешна тревожност неизбежно я изолираше, правеше я мрачна и саркастична, а понякога — дори без да има пълнолуние — превземаше душата ѝ и я превръщаше в пакостливо създание, което съсипваше семейните соарета ей така, за забавление.