— Е — запита тя, — идваш ли с мен?
На това Клеър нито можеше, нито искаше, нито знаеше как да откаже.
Следващите четири дни се изтърколиха сред вълнението от предстоящото пътуване, за което трябваше да се подготвят скришно със забавна находчивост. Понастоящем Клеър и Луси се намираха пред колоритната сграда на „Мъри 
Пътешествия във времето“ и бърчеха нос заради смрадта, която лъхаше от входа. Когато ги забеляза, един от служителите, чистещи фасадата от нещо, което явно бе животински изпражнения, се извини за противната миризма и ги увери, че ако дръзнат да прекрачат прага, като закрият лице с кърпичка или сдържат дъха си, ще бъдат обслужени с цялото внимание, което заслужават две тъй изискани дами. Луси отпрати служителя, махвайки разсеяно с ръка, раздразнена, че някой привлича вниманието ѝ към една неприятност, която в такъв вълнуващ момент би предпочела да игнорира. Сетне хвана приятелката си за ръка — Клеър не разбра дали с този жест искаше да ѝ вдъхне смелост, или да ѝ предаде въодушевлението си — и я подтикна да влезе през вратата, водеща към бъдещето. Докато навлизаха все по-навътре в сградата, Клеър наблюдаваше изкосо развълнуваното изражение на приятелката си и се усмихваше вътрешно. Знаеше на какво се дължи нейната припряност: още не бяха заминали, а Луси вече бе нетърпелива да се върне, за да опише бъдещето на приятелите и роднините, които — било от малодушие, от незаинтересованост или понеже не бяха се сдобили с място в експедицията — бяха останали в безцветното настояще. Да, за Луси това бе просто поредното забавно приключение, за което да разказва — подобно на пикник, съсипан от внезапно извила се буря, или разходка с лодка, по-злополучна от обичайното. Клеър се бе решила да придружи приятелката си в това пътуване, но нейните мотиви бяха съвсем различни. Луси щеше да посети 2000 г. така, както би посетила някакви нови магазини, и да се върне навреме за обяд. Затова пък Клеър нямаше никакво намерение да се връща.
Една секретарка с напета походка ги отведе в помещението, където оживено бъбреха трийсетте души, които щяха да имат привилегията да пътуват тази сутрин до 2000 г. Там, съобщи им тя, щели да им поднесат пунш, преди господин Мъри да ги приветства с „добре дошли“, да им разясни по какъв начин ще се осъществи пътуването в бъдещето и да ги просвети относно историческия момент, на който трябваше да присъстват. След тези думи секретарката направи апатичен реверанс и ги остави на произвола на съдбата им в обширното помещение — някогашен партер на театър, както си личеше от ложите в ъглите и от сцената в дъното. Разчистена от креслата и мебелирана с няколко миниатюрни масички и неудобни наглед дивани, залата изглеждаше прекалено голяма — впечатление, което се усилваше от необикновената височина на тавана, осеян с десетки маслени лампи; гледани от пода, те напомняха колония зловещи паяци, които си живееха горе, безразлични към света под тях. Навярно поради вълнението на мига, което бе по-лесно да се понесе на крак, никой не искаше да седи на гореспоменатите дивани, като изключим няколко осемдесетгодишни дами, чиито износени кости не им позволяваха да стоят прави. Останалата мебелировка се състоеше от масите, на които две усърдни прислужнички бяха почнали да сервират пунша; нещо като дървен амвон, разположен на сцената, и, разбира се, внушителната статуя на храбрия капитан Шакълтън, която посрещаше новодошлите до вратата.
Докато Луси правеше обзор на публиката, изреждайки имената на присъстващите с монотонен глас, който издаваше нейните симпатии и антипатии, Клеър гледаше слисана мраморното изображение на този още нероден мъж. Изваян в размер, двойно по-голям от естествения, капитан Дерек Шакълтън изглеждаше ексцентричен родственик на гръцките богове, защото стоеше върху пиедестала в също тъй решителна и мъжествена поза, но при него безгрижната голота на олимпийците бе покрита с нещо повече от смокинов лист. Капитанът бе затворен в сложна, осеяна с нитове броня, чието предназначение явно бе да защити възможно най-добре плътта му от врага. Тя завършваше с не по-малко сложен шлем, който закриваше лицето, оставяйки открита само изящната брадичка. Това покривало разочарова Клеър, която би предпочела да узнае какви черти има един спасител на човешкия род. Беше сигурна, че това лице с желязна маска не би могло да прилича на никое от познатите ѝ. То навярно бе лице, още несътворено от живота, лице, което само бъдещето би могло да създаде. Представи си го с благородни и ведри черти, озарено от прям и уверен поглед — ненапразно притежателят му предвождаше войска; поглед, от който струеше — без излишен плам, почти като естествен телесен секрет — неукротимата суровост на неговия дух. При все това навремени скръбната безутешност, която го обграждаше, помрачаваше красивите му очи с булото на носталгията, защото в неговата душа на воин тлееше и искрица чувствителност. Накрая, неспособна да се избави от романтичната си природа, Клеър си представи и как в зениците му се разпалва неясен и скръбен копнеж, особено в миговете на страшна самота, която го налягаше между отделните сражения. Каква ли бе причината за тази печал? Отговорът, разбира се, можеше да бъде само един: отсъствието на любимо лице, за което да мисли, на усмивка, която да го окуражава в мигове на слабост, на име, което да мълви нощем като утешителна молитва, на обятия, в които да се завърне след края на войната. За момент Клеър си представи как този смел и несъкрушим мъж, показващ такава твърдост в битките, шепне нощем нейното име като безпомощно дете: „Клеър, моя Клеър…“ Тази неочаквана мисъл я накара да се усмихне. Беше просто едно идиотско хрумване, но се учуди от вълнението, което изпита, представяйки си, че е любима на воина от бъдещето. Как бе възможно един мъж, който още не беше се родил, да събуди у нея по-силен трепет от онези франтове, които я ухажваха? Отговорът беше лесен: тя влагаше в тази безлика статуя всичко, за което жадуваше, а не можеше да го има. По всяка вероятност въпросният Шакълтън бе твърде различен от портрета, който Клеър бе нарисувала във въображението си. Нещо повече: неговият начин на мислене, на действие и дори на обичане сигурно беше напълно непонятен и чужд, при положение че ги делеше цял век — предостатъчно време, за да се променят ценностите и интересите на хората до такава степен, че да станат неузнаваеми за онези, които ги съзерцават от миналото. Това бе един от законите на живота. Ако можеше да види лицето му, каза си тя, навярно щеше да разбере дали бе на прав път, дали душата на Шакълтън бе излята от непрозрачно стъкло, непроницаемо за нейния взор, или напротив — годините, които ги деляха, бяха просто незначителна шега, защото имаше нещо у човека, някаква вкоренена в плътта му есенция, която оставаше неизменна в течение на вековете, може би диханието, което Бог бе вселил във всички свои творения, за да ги събуди за живот. Ала проклетият шлем осуетяваше всяка проверка. Клеър никога нямаше да зърне неговото лице. Трябваше да се задоволи с това, което можеше да види, а то не беше малко: позата на опитен боец, високо вдигнатата шпага, сгънатият десен крак с добре очертана мускулатура, и левият — здраво стъпил на земята, но с леко повдигната от пиедестала пета, сякаш капитанът бе обезсмъртен в мига, в който атакуваше врага.