На Клеър свят ѝ се зави при мисълта, че фигурите на двамата противници ознаменуват едно събитие, което още не се е случило. Тези герои не само не бяха умрели — те още не бяха се родили. Макар че, помисли си тя, хората, намиращи се в това помещение, спокойно можеха да ги смятат за погребален монумент, защото — подобно на мъртвите — и капитанът, и заклетият му враг не бяха част от света, който отдаваше почит на паметта им. Все едно беше дали са си отишли, или още не са пристигнали: важното беше, че са в небитието.
Луси я изтръгна от размишленията ѝ, като я дръпна за ръката и я помъкна през залата към една двойка, която ѝ махаше за поздрав отдалече. Мъжът — нисичък и зализан човечец на петдесет и няколко години, напъхан в светлосин костюм, чиято жилетка на цветя заплашваше да се пръсне под напора на шкембето му — я чакаше с отворени обятия, а на лицето му бе залепена гримаса на гротескна радост.
— Скъпо дете — възкликна той с бащински тон, — каква изненада да те видя тук! Не знаех, че вашето семейство ще участва в тази приятна експедиция. Ами нали тоя мошеник Нелсън уж страда от морска болест!
— Баща ми няма да дойде, господин Фъргюсън — призна Луси, а на лицето ѝ се изписа престорено съкрушена усмивка. — Всъщност това, че моята приятелка и аз сме тук, е една малка тайна, която се надявам той никога да не узнае.
— Разбира се, скъпа — побърза да я успокои Фъргюсън, очарован от нейната лудория — нещо, за което не би се поколебал да обеси собствената си дъщеря за палците. — При нас тайната ти е на сигурно място, нали, Грейс?
Съпругата му кимна със същата лепкава усмивка, разклащайки арматурата от перли, обхванала шията ѝ като луксозна превръзка. Луси им благодари, като направи прелестна муцунка, и ги представи на Клеър. Тя прие мазната целувка, която мъжът залепи на ръката ѝ, като се постара да скрие неприятното си чувство.
— Тъй, тъй — рече Фъргюсън след представянето, местейки ласкавия си поглед ту към едната, ту към другата, — не е ли вълнуващо, а? Само след няколко минути ще пътуваме до 2000 г., а отгоре на това ще станем свидетели и на война.
— Мислите ли, че може да бъде опасно? — попита Луси с леко безпокойство.
— О, съвсем не, скъпа — Фъргюсън прогони тревогата ѝ с едно махване с ръка. — Моят добър приятел Тед Флечър е пътувал с първата експедиция и ме увери, че няма нищо страшно. Абсолютно нищо. Ще бъдем в пълна безопасност, защото ще наблюдаваме битката от доста голямо разстояние. Впрочем това си има своите недостатъци: за жалост не ще можем да видим ясно някои подробности. Флечър ни посъветва непременно да си вземем театралните бинокли. Вие носите ли си?
— Не — завайка се Луси.
— В такъв случай не се отделяйте от нас, ще ви даваме да ползвате нашите — препоръча Фъргюсън. — Не бива да пропуснете нито един детайл, деца. Флечър твърди, че битката, която ще видим, си заслужава онова малко състояние, което сме платили за нея.
Клеър изгледа навъсено този отблъскващ тип, който без капка смущение бе свел решаващото за съдбата на планетата сражение до категорията на вариететен спектакъл. Затова се усмихна облекчено, когато Луси поздрави мъж и жена, които тъкмо минаваха край тях, и ги покани да се присъединят към групата.
— Това е приятелката ми Маделин — поясни Луси въодушевено — и нейният съпруг, господин Чарлс Уинслоу.
На Клеър ѝ замръзна усмивката при споменаването на това име. Много бе слушала за Чарлс Уинслоу, един от най-богатите и представителни младежи в Лондон, но никога не ги бяха запознавали. Това, впрочем, никак не я тревожеше — обожанието, което будеше у нейните приятелки, бе достатъчно, за да я настрои против него. Лесно можеше да си го представи като надут и самодоволен млад мъж, чието главно развлечение е да смущава всяко момиче околовръст с досадното си и нагло пустословие. Въпреки че не ходеше често на празненства, Клеър се бе натъквала на младежи от същия калъп — надменни и разглезени момченца, които благодарение на бащиното си богатство се радваха на безразсъдна и ексцентрична младост, опитвайки се да я удължат колкото се може повече. Ала на въпросния Уинслоу явно му бе увряла главата; последното, което бе чула за него, бе, че се е оженил за една от заможните сестри Келър — събитие, потопило в скръб много лондонски девойки, към които Клеър, естествено, не се числеше. Сега, когато бе пред очите ѝ, трябваше да признае, че е хубавец, което поне щеше да направи дразнещата му компания малко по-поносима.