— Тъкмо обсъждахме колко вълнуващо е всичко това — заяви неуморният Фъргюсън, поемайки отново юздите на разговора. — Само след няколко минути ще видим Лондон сринат със земята, ала когато се върнем, ще го заварим непокътнат, сякаш нищо не се е случило. И то си е така, ако разглеждаме времето като линейна последователност от събития. Несъмнено едно тъй ужасно зрелище ще ни накара да ценим много повече този шумен град, не мислите ли?
— Е, само един действително посредствен ум може да разсъждава така — отбеляза разсеяно Чарлс, почти без да го погледне.
Мигновено се възцари мълчание. Фъргюсън изпепели събеседника си с поглед, не знаейки дали да се ядоса, или не.
— Какво намеквате, господин Уинслоу? — попита той накрая.
Чарлс погледа още малко тавана — може би се питаше дали там, горе, въздухът е по-чист, както на планинските върхове.
— Да пътуваш до 2000 г. не е като да отидеш да видиш Ниагарския водопад — отвърна той с безгрижен тон, сякаш не съзнаваше, че думите му са засегнали Фъргюсън. — Ще пътуваме в бъдещето, в един свят, завладян от автоматите. Навярно ще можете да забравите за това, щом се върнете от туристическата си разходка, мислейки, че то не ви касае; но това ще е светът, в който ще живеят нашите внуци.
Фъргюсън го изгледа смаян.
— Да не искате да кажете, че трябва да вземем страна, че трябва да участваме в тази война? — попита той видимо скандализиран, сякаш му бяха предложили да размени на шега труповете в гробовете на някое гробище.
Чарлс благоволи да погледне за пръв път своя събеседник, а на устните му се изписа подигравателна усмивка.
— Трябва да имате по-широки възгледи, господин Фъргюсън — упрекна го той. — Не е нужно да се сражаваме в тази война, достатъчно би било да я предотвратим.
— Да я предотвратим?
— Именно. Та нали бъдещето винаги е последица от миналото?
— Все още не ви разбирам, господин Уинслоу — студено отвърна Фъргюсън.
— Кълновете на тази безмилостна война се намират тук — обясни Чарлс, сочейки наоколо с неопределено движение с глава. — В нашите ръце е да предотвратим това, което ще се случи, да променим бъдещето. Всъщност за тази война, която ще изравни Лондон със земята, сме отговорни ние. Боя се обаче, че дори човекът да осъзнае това, то няма да е достатъчно основателна причина, за да го накара да спре да произвежда автомати.
— Но това е нелепо — съдбата си е съдба — възрази Фъргюсън. — Не може да се промени.
— Съдбата си е съдба… — повтори Чарлс лукаво. — Но наистина ли мислите така? Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за действията си на предполагаемия автор на сценария, в който сме принудени да участваме от мига на раждането си? — Клеър изтръпна, когато той обхвана публиката си с въпросителен поглед. — Аз не мисля така. Нещо повече, твърдо вярвам, че нашата съдба не е написана предварително. Ние сме тези, които я пишем ден след ден с всяко от действията си. Бихме могли да избегнем тази бъдеща война, ако наистина го желаем. Допускам обаче, господин Фъргюсън, че вашата фабрика за играчки ще понесе огромни загуби, ако престане да произвежда механизирани изделия.
Фъргюсън не очакваше този коварен удар, с който наглият младеж не само му вмени отговорността за нещо, което още не се бе случило, но и даде да се разбере, че отлично знае с какво се занимава той. Изгледа го зинал от смайване, не знаейки какво да отговори, по-скоро изумен, отколкото раздразнен от веселата непринуденост, с която Чарлс бе подхвърлил язвителните си коментари. На Клеър ѝ допадна привидното лекомислие, с което Уинслоу маскираше забележките си — то не само го предпазваше от евентуални гневни реплики, но и отнасяше грубостите му към категорията на импровизираните мисли и прибързаните разсъждения, които дори самият той сякаш не взимаше на сериозно. Всички бяха стъписани, Чарлс се усмихваше разсеяно, а Фъргюсън продължаваше да отваря и затваря уста. Изведнъж той позна един млад мъж, който се движеше объркан сред множеството, и това му даде отличен претекст, за да остави групата и да му се притече на помощ. По този начин избегна необходимостта да отговаря на Уинслоу, който, от друга страна, явно не очакваше отговор. Фъргюсън се завърна с един безпомощен наглед младеж, когото присъедини към останалите с леко побутване, преди да го представи като Колин Гарет, новоназначен инспектор от Скотланд Ярд.