Фъргюсън се усмихваше доволно, докато другите поздравяваха новодошлия, сякаш им показваше последната екзотична пеперуда, с която бе обогатил колекцията си от познати. Изчака поздравите да стихнат, за да се обърне веднага към младия инспектор, като че ли с това целеше присъстващите да забравят за спора му с Чарлс Уинслоу.
— Каква изненада да ви срещна тук, господин Гарет. Не знаех, че човек може да си позволи такова нещо с инспекторска заплата.
— Баща ми ми остави известни спестявания — запелтечи въпросният, опитвайки се съвсем ненужно да се оправдае.
— Ах, за миг си помислих, че пътувате за сметка на правителството, за да въдворите ред в бъдещето. В края на краищата, макар и да става дума за 2000 г., тази война опустошава Лондон, града, който трябва да охранявате. Или може би времето обезсилва вашите отговорности? Длъжен сте да бдите само над сегашния Лондон, тъй ли? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се Фъргюсън към публиката си, перчейки се със своята съобразителност. — В юрисдикцията на инспектора попада пространството, но не и времето. Кажете ми, инспекторе, бихте ли имали правомощия да арестувате някой престъпник в бъдещето, ако престъплението му е локализирано в пределите на вашия град?
Младият Гарет смутено поклати глава, не знаейки какво да каже. Ако можеше да помисли спокойно по въпроса, навярно би намерил задоволителен отговор, но в този миг бе погребан под лавина от красота, ако ми простите цветистия израз, който обаче е съвсем подходящ за случая. Девойката, която му бяха представили като Луси Нелсън, го бе хвърлила в такъв душевен смут, че трудно можеше да се съсредоточи върху нещо друго.
— Е, инспекторе? — обади се нетърпеливо Фъргюсън.
Гарет се опита безуспешно да откъсне очи от девойката, която му изглеждаше колкото красива, толкова и недостъпна за някого като него. Не беше заможен, нито пък решителен, а на това отгоре страдаше от непреодолима плахост, която му пречеше да доведе до сполучлив край всяко любовно начинание. Естествено, не знаеше, че само три седмици по-късно ще лежи върху нея, а устата му ще е на една целувка разстояние от нейната.
— Аз имам по-добър въпрос, господин Фъргюсън — намеси се Чарлс, притичвайки се на помощ на младежа. — Ами ако един престъпник от бъдещето пътува във времето и извърши престъпление в нашето настояще, инспекторът ще има ли правомощия да арестува човек, който — от хронологична гледна точка — още не се е родил?
Фъргюсън не се постара да скрие досадата си от намесата на Чарлс в разговора.
— Вашите идеи са несъстоятелни, господин Уинслоу — отвърна той сърдито. — Нелепо е да се мисли, че някой човек от бъдещето би могъл да ни посети.
— Защо не? — попита Чарлс развеселен. — Ако ние можем да пътуваме в бъдещето, защо да не могат хората от бъдещето да пътуват в миналото, особено като се има предвид, че тяхната наука вероятно ще е по-напреднала от нашата?
— Просто защото в такъв случай щяха да са тук — отговори Фъргюсън като човек, който посочва очевиден факт.
Чарлс се изсмя.
— А защо мислите, че не са тук? Може би не искат да бъдат разпознати.
— Това би било абсурдно! — възмути се Фъргюсън, а сънната артерия на шията му се изду. — Хора, дошли от бъдещето, не биха имали причини да се крият. Биха могли да ни помогнат по хиляди начини — например да ни донесат лекарства или да усъвършенстват нашите изобретения.
— Може би биха предпочели да ни помагат, без да привличат внимание към себе си. Как може да сте сигурен, че Леонардо да Винчи не е оставил в бележниците си указания за построяването на летателна машина или подводница по повеля на някой пътник във времето? Или че самият той не е бил човек от бъдещето с мисия да се внедри в петнайсетото столетие, за да подпомогне напредъка на науката? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се той към слушателите си, имитирайки гласа на Фъргюсън. — А нищо чудно пътниците във времето да имат други намерения: може би да предотвратят войната, която всички ние ще видим след няколко минути.
Фъргюсън поклати възмутено глава, сякаш Чарлс се опитваше да го убеди, че Христос е бил разпнат с главата надолу.
— Може и аз да съм един от тях — оповести Чарлс пред публиката си с гробовен глас. Пристъпи една крачка към събеседника си и, преструвайки се, че вади нещо от джоба си, добави: — Може да съм изпратен тук от самия капитан Шакълтън с мисия да забия кинжал в стомаха на Нейтън Фъргюсън, собственика на най-голямата фабрика за играчки в Лондон, за да му попреча да произвежда автомати.