Джесика се поколеба и после въздъхна.
— Добре.
— Аз се връщам в града. Мога да ви закарам, ако желаете — предложи Бонд.
— Така ли? Няма ли да представлява трудност? — попита тя, но въпросът ѝ не беше отправен към Бонд, а към Хидт.
Той гледаше нещо на телефона си и вдигна глава.
— Много сте любезен, Терон. Ще се видим утре.
Двамата се ръкуваха.
— Totsiens34 — каза Бонд като истински африканер. Беше научил думата благодарение на езиковата школа на капитан Бхека Джордан.
— Кога ще се прибереш вкъщи, Северан? — попита Джесика.
— Когато мога — разсеяно отговори Хидт и набра някакъв номер.
Пет минути по-късно Джесика и Бонд бяха на предния пост на охраната, където той отново мина през детектора за метал. Ала преди да вземе пистолета и мобилния си телефон, към него се приближи пазач.
— Какво е това, сър? Виждам нещо в джоба ви.
Инхалаторът. Как беше забелязал леката издутина в якето му, по дяволите?
— Нищо.
— Искам да го видя, ако обичате.
— Не крада нищо от сметището — троснато каза Бонд — ако това си мислите.
— Правилата ни са съвсем ясни, сър — търпеливо настоя мъжът. — Ще го видя или ще трябва да повикам господин Дън или господин Хидт.
Ще носите прикритието си до гроба…
Бонд спокойно извади черната найлонова тубичка и му я показа.
— Това е лекарство.
— Така ли?
Пазачът я взе и я разгледа внимателно. Обективът на фотоапарата беше скрит навътре, но за Бонд изглеждаше очевиден. Човекът се накани да му я върне, но сетне промени решението си, повдигна капачката и сложи палец върху буталото.
Бонд погледна към валтера си на дървения рафт с прегради. Намираше се на три метра и зад други двама въоръжени охранители.
Пазачът натисна буталото… и тънка мъгла денатуриран спирт едва не изпръска лицето му.
Сану Хирани, разбира се, беше създал играчката с характерната си далновидност. Пулверизаторът беше истински, макар че химичното вещество вътре не беше, а фотоапаратът се намираше в долната част на основата. Миризмата на спирт беше силна. Пазачът сбърчи нос и очите му се насълзиха. Той върна тубичката на Бонд.
— Благодаря, сър. Надявам се, че не ви се налага често да използвате лекарството. Изглежда доста неприятно.
Без да го удостои с отговор, Бонд пъхна в джоба си инхалатора и получи оръжието и телефона си.
Той тръгна към портата, която водеше към ничията земя между двете огради, и почти стигна дотам, когато прозвуча аларма и започнаха да проблясват светлини.
Четирийсет и осма глава
Бонд беше на част от секундата да се завърти, да заеме бойна поза за стрелба и да премахне главните мишени, но инстинктът му каза да се въздържи.
И добре, че го направи. Пазачите не гледаха него. Пак се бяха втренчили в телевизора.
Той небрежно погледна през рамо. Алармата се беше включила, защото Джесика, която бе освободена от процедурите на охраната, беше минала през детектора за метал с чантата и бижутата си. Единият пазач спокойно натисна бутона, за да пренастрои системата.
Сърцето на Бонд възстанови нормалния си ритъм. Двамата с Джесика минаха през следващия пост на охраната и излязоха на паркинга, където лекият ветрец разнасяше набръчкани кафяви листа. Бонд ѝ отвори вратата на субаруто, след това седна зад волана, включи двигателя и подкара по черния път към Н7 сред потока от камиони на „Зелена инициатива“.
Той мълча известно време, но после изкусно се залови за работа. Започна с безобидни въпроси, за да улесни Джесика да говори. Обича ли да пътува? Кои са любимите ѝ ресторанти тук? Какво работи в „Зелена инициатива“?
И сетне попита:
— Любопитен съм. Как се запознахте с господин Хидт?
— Наистина ли искате да знаете?
— Разкажете ми.
— На млади години бях Кралица на красотата.
— Сериозно? Не познавам други — усмихна се Бонд.
— Не се представих зле. Участвах в конкурса „Мис Америка“, но най… — Тя се изчерви. — Не, глупаво е.
— Моля ви, продължете.
— Веднъж се състезавах в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“. Преди конкурса ние, момичетата, бяхме във фоайето. Джаки Кенеди ме видя, дойде при мен и ми каза, че съм много хубава. — Джесика засия от гордост, каквато Бонд не беше виждал на лицето ѝ досега. Това беше един от върховите моменти в живота ми. Тя беше моят идол, когато бях момиче. — Усмивката ѝ помръкна. Всъщност не искахте да знаете това, нали?
— Аз ви попитах.
— Разбира се, животът в света на конкурсите за красота е кратък. След като спрях да се явявам, участвах в няколко реклами и информационни съобщения. Тази работа също е уморителна. Няколко години по-късно майка ми почина бяхме много близки и преживях труден период. Намерих си работа като сервитьорка в нюйоркски ресторант. Северан работеше наблизо и често се срещаше с клиенти там. Започнахме да разговаряме. Той беше много интересен събеседник. Обичаше историята и пътуваше навсякъде. Говорехме за хиляди различни неща. Имахме неповторима връзка. Беше много… стимулиращо. По време на конкурсите се шегувах, че животът не се свежда само до външността и грима. Това е всичко, което хората виждат. Гримът и дрехите. Предполагам, че Северан прозря по-надълбоко в мен. Спогаждахме се. Той поиска телефонния ми номер и непрекъснато ми се обаждаше. Не бях глупава. Бах на петдесет и седем години, без семейство и със съвсем малко пари, а той беше хубав… жизнен мъж.