— … навън с Ханс. Той искаше да пуши… Знам.
Вероятно говореше с Хидт.
— Движим се по график — продължи Дън. — Току-що получих имейл. Камионът е тръгнал от Марч за Йорк. Трябва да пристигне всеки момент. Вече е заредена.
Това беше Инцидент 20. Атаката щеше да се състои в Йорк.
— Мишената е потвърдена. Детонацията е насрочена за десет и половина тяхно време.
Стъписан, Бонд обърна внимание на часа на атаката. Бяха предположили десет и половина през нощта, но всеки път, когато споменаваше някакъв час, Дън използваше двайсет и четири часовото броене и ако беше десет и половина през нощта, щеше да каже: „Двайсет и два и трийсет“.
Ирландеца погледна към колата на Бонд и каза по телефона:
— Терон е тук… Добре, веднага. — И после се обърна към Бонд. Изглеждаше нетърпелив.
Бонд набра номер и се замоли да му отговорят.
— Озбърн-Смит.
Слава Богу.
— Пърси, слушай внимателно. Имам най-много шейсет секунди. Научих адреса на Инцидент 20. Ще трябва да действаш бързо. Мобилизирай екип. Агенцията по организирана престъпност, МИ5, местната полиция. Бомбата е в Йорк.
— Йорк?
— Хората на Хидт карат устройството в камион от Марч за Йорк. Ще се взриви по-късно тази сутрин. Не знам къде ще го сложат. Може би на някое спортно събитие. Споменаваше се „курс“37, затова провери състезателните писти. Или нещо друго, където ще има голяма тълпа. Наблюдавайте всички камери около и във Марч и запишете номерата на колкото можете повече камиони. После ги сравнете с номерата на камионите, пристигащи в Йорк. Трябва да…
— Чакай малко, Бонд — хладно го прекъсна Озбърн-Смит. — Това няма нищо общо с Марч или Йоркшър.
Бонд не пропусна да отбележи наум употребата на фамилното му име и високомерния тон в гласа на Озбърн-Смит.
— Какви ги говориш?
Дън му направи знак и Бонд кимна.
— Знаеш ли, че фирмата на Хидт рециклира опасни материали?
— Да, но…
— Спомняш ли си как ти казах, че той копае тунели за някаква модерна нова система за събиране на отпадъци под Лондон, включително около Уайтхол?
Озбърн-Смит говореше като адвокат пред свидетел.
Бонд започна да се поти.
— Не става дума за това.
Ирландеца ставаше все по-нетърпелив. Очите му бяха съсредоточени върху Бонд.
— Позволи ми да не се съглася с теб — превзето каза Озбърн-Смит. — Единият тунел е недалеч от конференцията по сигурността днес в „Ричмънд Терас“. Твоят шеф, моят, висши служители на ЦРУ, МИ6, Обединената комисия по разузнаването — същински „Кой кой е“ в света на сигурността. Хидт сигурно ще пусне нещо гадно, което бизнесът му с опасни материали е открил, за да изтрепе всички. От няколко дни хората му мъкнат контейнери из тунелите и сградите край Уайтхол. На никого не му хрумна да ги провери.
— Пърси, случва се нещо друго — монотонно каза Бонд. — Хидт няма да използва хора от „Зелена инициатива“ за атаката. Твърде очевидно е и така ще се разобличи.
— Тогава как ще обясниш, че в тунелите открихме радиация?
— Колко силна? — настойчиво попита Бонд.
Последва кратко мълчание и после Озбърн-Смит отговори с досадното си фъфлене:
— Четири милирема.
— Това е нищо, Пърси. — Агентите от отдел „00“ бяха добре запознати със статистиката за ядрено облъчване. — Всяко човешко същество на Земята получава шейсет милирема от космическите лъчи всяка година. Добави и един-два прегледа на рентген и стават двеста. Мръсна бомба би оставила повече радиация от четири милирема.
— Погрешно си изтълкувал информацията за Йорк — без да му обръща внимание, весело заяви Озбърн-Смит. — Сигурно е кръчмата „Херцогът на Йорк“ или едноименният театър в Лондон. Може да е транзитен пункт преди операцията. Ще проверим. Отмених срещата по сигурността и преместих всички участници на безопасни места. Бонд, мисля си какво мотивира Хидт, откакто видях, че живее в Канинг Таун, и ти ми каза за манията му по трупове на хиляда години. Той изпитва удоволствие от разрухата, разрушени градове.
Дън бавно тръгна към субаруто.
— Знам, Пърси, но…
— Какъв по-добър начин да афишира социалния упадък от това да унищожи апарата за сигурност на половината западни сили?