Танър, разбира се, беше запознат в общи линии с Инцидент 20 и издирването на Ной, но Бонд му разказа новините и обясни принизената си роля в операцията на територията на Обединеното кралство.
Главният координатор се засмя съчувствено.
— Carte grise, а? Трябва да отбележа, че го приемаш много добре.
— Нямам избор — призна Бонд. — В Уайтхол още ли са убедени, че заплахата идва от Афганистан?
— Да речем, че се надяват да е базирана там — тихо отвърна Танър. — Поради няколко причини. Вероятно вече си се досетил какви са.
Естествено, той имаше предвид политиката.
След това Танър кимна към кабинета на М.
— Каза ли ти мнението си за конференцията по сигурността, на която е принуден да присъства тази седмица?
— Не остави много място за тълкуване — отговори Бонд.
Танър се ухили.
Бонд погледна часовника си и стана.
— Трябва да се срещна с един човек от Трето управление. Пърси Озбърн-Смит. Знаеш ли нещо за него?
Бил Танър повдигна загадъчно едната си вежда и се усмихна.
— Желая ти успех, Джеймс.
Отдел „0“ заемаше почти целия четвърти етаж.
Огромното отворено пространство беше преградено на работни станции за агентите. В средата бяха настанени техническите помощници и другият поддържащ персонал. Помещението би приличало на отдел „Продажби“ в голям супермаркет, ако не беше фактът, че на вратата на всеки кабинет имаше скенер за ретината и електронна ключалка. В центъра имаше много компютри с плоски екрани, но нито един от гигантските монитори, които бяха модни в шпионските организации и филмите.
Бонд тръгна през тази оживена зона и кимна за поздрав на блондинка на двайсет и пет години, която седеше на ръба на канцеларския си стол и изпълняваше задълженията си зад подредено работно място. Ако Мери Гуднайт работеше в някой друг отдел, Бонд вероятно щеше да я покани на вечеря и да види как ще се развият нещата оттам нататък. Тя обаче не работеше в друг отдел, а на пет метра от вратата на кабинета му, беше неговият човешки дневник, крепостна порта и подвижен мост и умееше да отпраща посетителите без предварително уговорена среща твърдо и със съвършена тактичност — най-важното нещо, когато си на държавна работа. Макар да не бяха наредени на бюрото ѝ, Гуднайт от време на време получаваше от колеги, приятели и гаджета — картички или сувенири, вдъхновени от филма „Титаник“. Много приличаше на Кейт Уинслет.
— Добро утро, Гуднайт9.
Тази игра на думи и други подобни отдавна се бяха превърнали от флиртуване в символ на привързаност и вече бяха нещо като размяна на нежности между съпрузи, почти машинални и никога отегчителни.
Гуднайт прегледа ангажиментите на Бонд за деня, но той ѝ каза да отмени всичко. Щеше да се срещне с човека от Трето управление, който щеше да дойде от Темз Хаус и може би веднага след това щеше да излезе.
— А сигналите? — попита тя.
Бонд се замисли.
— Може да ги прочета сега. И без това трябва да разчистя бюрото си. Ако се наложи да замина, не искам да се натрупат материали за цяла седмица четене, когато се върна.
Гуднайт му даде зелени папки с гриф „Строго секретно“. Бонд получи одобрението на електронната ключалка и скенера за ириса, влезе в кабинета си и запали осветлението. Пространството не беше малко според лондонските стандарти за кабинети, пет на пет метра, но доста стерилно. Бюрото беше малко по-голямо, но в същия цвят като бюрото му в Отбранителната разузнавателна агенция. Четирите дървени лавици бяха отрупани с разнообразни по тематика книги и периодични издания, които бяха или можеше да му бъдат полезни — от най-новите хакерски методи, използвани от българите, до тайландски идиоми и наръчник за зареждане на патрони за снайперова пушка „Лапуа .338“. Малко лични вещи освежаваха стаята. Предметът, който би могъл да бъде изложен на показ, очебийният Кръст за храброст, даден му за заслуги в Афганистан, беше в най-долното чекмедже на бюрото. Бонд бе приел честта на драго сърце, но за него смелостта беше само инструмент в торбата на войника и не виждаше смисъл да държи на показ миналото си. Това беше все едно да окачи списък с използвани кодове на стената. Той седна на стола и започна да чете сигналите — разузнавателни доклади от отдел „Запитвания“ на МИ6, подредени и сложени в папки, както му е редът. Първият беше от Руското бюро. Тяхната станция „Р“ беше успяла да хакне правителствен сървър в Москва и да източи класифицирани документи. Бонд, който имаше вроден талант за езика и беше учил руски във Форт Монктън, прескочи резюмето на английски и премина към непреведените разузнавателни данни.