— Веднага се залавям.
— Добро момче. После ще координираме действията си след съответните си тайни мисии. — Озбърн-Смит потупа куфарчето си. Заминавам за Кеймбридж.
Той се завъртя и излезе шумно и със замах, както беше дошъл.
— Отвратителен тип — прошепна Гуднайт.
Бонд се засмя, взе сакото си от облегалката на стола, преметна го през рамо и грабна картите.
— Отивам в оръжейния склад да прибера пистолета си и след това няма да ме има три-четири часа.
— Ами формулярът за огнестрелните оръжия, Джеймс?
Той го взе, скъса го на тънки ивици и ги пъхна в книжката с географските карти, за да отбележи местата, които го интересуваха.
— Защо да хабим служебна хартия? Това работи в полза на врага.
Дванайсета глава
Час и половина по-късно Джеймс Бонд беше в своето „Бентли Континентал GT“ и караше на север.
Той размишляваше как бе измамил Пърси Озбърн. Смит, защото беше решил, че уликата за кръчмата в Кеймбридж не е много обещаваща. Да, вероятно те се бяха хранили там. Сметката предполагаше ядене за двама или трима души. Но датата беше отпреди повече от седмица, затова беше малко вероятно някой от персонала да си спомня човек, отговарящ на описанието на Ирландеца и придружителите му. И тъй като вече бе доказал колко е много умен, Бонд подозираше, че Ирландеца сменя местата, където се храни и пазарува, и не е редовен клиент в кръчмата.
Разбира се, уликата в Кеймбридж трябваше да бъде проверена, но не по-малко важното беше, че Бонд искаше да отклони вниманието на Озбърн-Смит. Не можеше да позволи Ирландеца или Ной да бъдат арестувани и замъкнати в „Белмарш“ като търговеца на наркотици или ислямиста, който купувал тонове изкуствен тор. Трябваше да държат в играта двамата заподозрени, за да разберат какво е естеството на Инцидент 20.
Бонд, който беше страстен покерджия, бе блъфирал. Показал беше прекален интерес към уликата за кръчмата и бе споменал, че заведението е недалеч от Уимпол Роуд. За повечето хора това не означаваше нищо. Той обаче предполагаше, че Озбърн-Смит знае, че на Уимпол Роуд се намира и тайна правителствена база, свързана с Портън Даун, научноизследователския център за биологични оръжия в Уилтшър към Министерството на отбраната. Беше го забелязал на картата. Вярно, базата се намираше на 13 километра на изток, в другия край на Кеймбридж, и съвсем не беше близо до кръчмата, но Бонд реши, че като свърже двете места, ще насърчи човека от Трето управление да се хване за идеята като морска птица, съзряла глава на риба.
Това изпращаше Бонд на очевидно безплодната задача да се бори със загадъчната бележка. Бутс — 17 март. Не по-късно.
Той смяташе, че я е разшифровал.
Повечето предположения на Фили за смисъла ѝ бяха свързани с фармацевтичната фирма „Бутс“, която имаше аптеки във всеки град на Обединеното кралство, Фили беше споменала и за ботуши и неща, случили се на седемнайсети март.
Но едно предположение към края на списъка ѝ беше заинтригувало Бонд. Тя отбеляза, че между „Бутс“ и „17“ има тире, и откри, че съществува Бутс Роуд, път, който минава през град Марч11, на два часа северно от Лондон. При положение че последните думи „Не по-късно“ загатваха за краен срок, „17“ имаше смисъл като дата, но вероятно беше 17 май, утре.
Умница — беше си помислил Бонд, докато чакаше Озбърн-Смит в кабинета си, и влезе в „Златната жица“ — обезопасена фиброоптична мрежа, която обединяваше данни от всички големи британски агенции за сигурност, за да научи каквото може за Марч и Бутс Роуд.
Открил беше някои интригуващи факти — информация за отклонения от пътя, тъй като голям брой камиони пътуваха по Бутс Роуд близо до стара военна база, и знаци, че се извършват ремонтни работи. Справката предполагаше, че ремонтът трябва да бъде завършен до полунощ на седемнайсети или ще бъдат наложени глоби. Бонд имаше предчувствие, че това може да е солидна улика, водеща към Ирландеца и Ной. И изкуството на занаята диктуваше, че ако пренебрегнеш интуицията си, ще бъдеш в опасност.
Ето защо той пътуваше за Марч, погълнат от увлекателното удоволствие да шофира.
Това, разбира се, означаваше да кара бързо.
Трябваше да си наложи известно ограничение, тъй като не се движеше по N-260 в Пиренеите или по разнебитен път в Лейк Дистрикт, а по А1, което произволно променяше идентичността си между магистрала и високоскоростен път. И все пак стрелката на спидометъра от време на време достигаше сто и шейсет километра в час, макар че Бонд често използваше плавно превключващата, реагираща за част от секундата скоростна кутия „Куикшифт“, за да изпревари някоя бавно движеща се кола, теглеща фургон с кон, или пък „Форд Мондео“. Придържаше се предимно към дясната лента, въпреки че един-два пъти навлезе в банкета. Контролираното плъзгане по отсечки с обратен наклон му доставяше удоволствие.