Изпи шампанското си, легнал по гръб. Така Лети не можеше да види, че втренчено съзерцава гърдите на Джуди (Или на Синтия? Не. На Джуди. Синтия има разкошно дупе, но гърдите й не струват).
— Ще обядваме ли, Джими?
— Когато пожелаете, госпожи.
Не бе видял Убиеца на следващия ден — Ел Сикарио беше заминал. И за пореден път се запита дали анализът му на поведението на Убиеца е точен. Нищо чудно наистина да му бе предложил съюз: отървавате се от Лодегър, без аз да се намесвам; поставяте „ги“ под ваша власт дотолкова, доколкото намерите за необходимо; що се отнася до мен, аз ще си мълча, но след това ще трябва да си спомните за мълчанието ми. И cuidado! Cuidado34! При най-малката грешка ще загубите доверието ми.
— Видях те, Макартър.
Лети се бе навела над него. Двете гражданки на Сан Франциско бяха отишли да се преоблекат за обяд.
— Гледаме, но не пипаме — уточни тя. Усмихна се и му помогна да се изправи. Той поиска още една чаша от Мигел, за когото така й не успя да установи със сигурност дали е шпионин на Убиеца.
Лети се възпротиви, както и очакваше. Всъщност не му се и пиеше кой знае колко. Това беше просто традиционна закачка между него и жена му.
Един-единствен момент продължаваше да безпокои Макартър: лъжата му в отговор на въпроса на Убиеца дали познава лично Джонатан Гантри, Лакомника.
— Гладен ли си, Джими?
— И да, и не. Закусих доста късно.
— Приготвих ти моята макаронена торта. Винаги си казвал, че никой не я прави като мен.
— И това е самата истина — потвърди Макартър. — Твоята е уникална.
Защо не й кажеш веднъж завинаги, че намираш този буламач за отвратителен?
По време на обяда ги засипа с мексикански вицове. Предполагаше се, че е прекарал една седмица в Мексико при двама от най-сериозните си клиенти. Клиентите действително съществуваха — единият от тях му бе предоставен още преди години от Мора, за да му служи за прикритие при пътуванията му до „там“.
След като приключиха обяда, той се извини и се оттегли.
От кабинетите, с които разполагаше на острова, се ръководеше цялата му официална дейност. Работеше вече от два часа, когато Мигел дойде да му съобщи, че има посетители. Дори не му се наложи да се преструва на изненадан.
— Как казахте, че е името му?
Гантри. Джонатан Гантри. И една млада дама, някоя си Ганьон.
Този поврат на събитията те заварва дяволски неподготвен, Мак. Въпреки че трябваше да предвидиш подобно развитие. Логично е или поне е допустимо Гантри да дойде да те види или да се опита да се свърже с теб. Как, по дяволите, не помисли за това?
Той издиктува докрай дългия проект, адресиран до фирмата му в Ню Йорк, на чиято основа сътрудниците му в Манхатън щяха да съставят договорите от името на един от клиентите му. Ставаше дума за извънредно сложна операция по откриването на филиали в Китай. Правителството в Пекин предоставяше на една много голяма американска компания работна ръка, състояща се от политически затворници, които представяше за осъдени по силата на общото наказателно право. Този аспект на услугата трябваше да се прикрие зад мрежа от всевъзможни междинни дружества. Използуването на такива работници роби несъмнено щеше да намали себестойността на продукцията с четири пети, но се налагаше с всички възможни легални средства да се предотврати опасността един ден срещу компанията да бъдат повдигнати обвинения в пресата.
Факт е, че нищо не си предвидил. Би могъл, разбира се, да се опиташ да представиш появата на Гантри като напълно необяснима и да заявиш, че изобщо не го познаваш.
Но Лети го познава.
Тук са и приятелките на Лети, които могат да го потвърдят.
Освен това би трябвало да помолиш Гантри да се държи така, сякаш двамата никога не сте се виждали. И ако Гантри вече има някои подозрения, това би бил най-добрият начин да му ги потвърдиш.
— Къде са тези хора, Мигел?
— С госпожата и нейните приятелки, на плажа.
Ха така! Събитието се оказва не само непредвидено, но и направо катастрофално. Убиеца те беше посъветвал да не допускаш никакви грешки. Ето ти една грешка, и то от калибър.
Още повече, че ако Мигел наистина е шпионин на Ел Сикарио, незабавно ще му докладва.