— Добре ли спахте?
— Чудесно, благодаря — отвърна Гантри. — Вашият остров е много спокоен.
Макартър отбеляза за себе си хода на канадката, която най-ненадейно като че ли изпадна в екстаз пред парниците и плантациите на Лети. Лети тутакси се включи в играта, увличайки заедно с тях Синтия и Джуди. Маневрата се оказа успешна.
— Бих пил едно кафе, Мигел. И мисля, че хората ще се зарадват, ако разнесете малко сандвичи по кабинетите. Благодаря ви предварително. Мигел се отдалечи.
— Аз също мога да си отида — каза Гантри, — но ще останете съвсем сам.
Двамата се усмихнаха.
— Все още ли възнамерявате да прескочите до Кю, Джонатан?
— Да.
— Но ако невероятната история, която ми разказахте, е поне мъничко, вярна, тогава там би трябвало да ви чакат тълпи убийци.
— Вероятно.
Не, Мак, не си сбъркал. Дошъл е на острова ти с предположението, че ще му помогнеш да продължи нататък. Независимо дали подозира, че си Мравка или не. А според мен подозира.
Много добре. И без това вече си взел решение.
— Добре, но ако допуснем, че в Кю имате късмет да им се изплъзнете, не мислите ли, че рисковете ще се увеличават с всяко ваше следващо спиране, колкото и изобретателност да проявявате?
— Не е изключено.
— Смятате ли да се върнете на джонката?
— Да.
— И какви са шансовете ви да оживеете на нея?
— Две към едно.
— Забавен живот водите.
— Нали?
— В сравнение с него моят е жива скука.
Престани да се правиш на палячо, Мак! Мигел и жените всеки момент ще се върнат.
— Ще се намеся по три причини, Джонатан. Първата са приятелските чувства, които двамата с Лети изпитваме към вас.
Втората е, че не мога да допусна една толкова очарователна двойка, каквато представлявате с възхитителната млада жена, да бъде направена на решето пред собствената ми врата.
— Така де, ще тръгнат едни приказки — усмихна се Гантри. — И третата?
— Убеждението ми, че дойдохте тук, за да получите конкретен отговор, а именно, дали ще ви помогна, или не.
— Малко трудно следвам мисълта ви.
— Според мен я следвате много добре. Дори се питам дали не я изпреварвате. Някои биха могли да си въобразят, че като ви помагам, не само приемам фантасмагоричната ви история за чиста монета, но и че играя първостепенна роля в нея.
— Интересен извод — изви вежди Гантри. — Като изключим, че вече ви казах: не ми се вярва вие да сте моята шестметрова Мравка.
— Вярно, не съм човек на действието. За сметка на това обаче обожавам да изглеждам невероятно интелигентен и да раздавам съвети наляво и надясно. Познавате ли Шарлот Амали?
— Не лично.
— Не става дума за жена, а за град на американските Виржински острови, източно от Пуерто Рико. Джейк ще ви остави на три кабелта от една база на американската морска пехота. Оттам хеликоптер на американските военноморски сили ще ви откара до летището „Хари Труман“, във военната зона, и ще ви остави пред стълбата на голям военен самолет, заминаващ за Южния Пасифик. Не е изключено на борда му да се намерят една-две Мравки, но лично аз бих се учудил — в американската марина широко се използват инсектициди. Не знам къде сте скрили джонката си, но винаги можете да се разберете с моряците. Те нищо няма да ви откажат. Не само познавам петима-шестима адмирали, но и сегашният държавен секретар и няколко от министрите са били мои клиенти.
Жените се връщаха. Бяха на трийсетина, метра от тях.
Канадката носеше ефирна до прозрачност рокля, под която ясно се виждаха миниатюрните й пликчета и необременените от сутиен гърди. Фантастична е, Бога ми!, помисли Макартър.
А сега финалната мазка, Мак. Да се надяваме, че Лакомника ще разбере.
— Преди малко споменах, че обожавам да давам съвети.
Ще дам един и на вас. Доколкото знам, единственият начин да се отървеш от шестметрова Мравка е да насъскаш срещу нея осемнайсетметрова Мравка.
Макартър дебнеше изражението в очите на Гантри.
Разбра. Не съм го подценил.
— Приятно пътуване, господин Гантри. На вас също, госпожице Ганьон.
3
Дъждът бе придружавал Алекс Дьошарм през цялото мудно пътуване от най-затънтения край на графство Уиклоу до Дъблин. Мудно, защото шофьорът на петдесетгодишния ролс, изглежда, бе убеден, че да се вземе завой с повече от двайсет километра в час е от компетенцията единствено на формула 1. В Дъблин все така и както винаги валеше. Алекс Дьошарм познаваше града. Бе идвал тук пет-шест пъти заради репортажи. Дори живя три седмици в старичкия, но очарователен хотел „Шелбърн“ и изпи на бара астрономически количества „Смитуикс“36. Въпреки плътната дъждовна завеса и мъглата, разпозна и гъстите корони на дърветата в парка „Сейнт Стивънс Грийн“. Ролсът не спря. Подмина „Шелбърн“, после направи обиколка на парка.