Пуснати са по пощата в различни краища на света и успяхме да установим, че до едно са пристигнали на местоназначението си. Някакви въпроси?
— Защо ме накарахте да дойда тук тази вечер?
Райън отвори друго чекмедже и извади паспорт, шофьорска книжка, дузина кредитни карти и пари в брой — около двайсет и пет хиляди долара. Постави всичко върху бюрото пред Дьошарм.
— Преди няколко дни сте разговаряли с господин Гантри по радиото и той ви е попитал дали сте склонен да изпълните нещо като тайна мисия. Все още ли сте съгласен?
— Естествено.
— Ще трябва да заминете за Америка. Това може да се окаже изключително опасно.
— Какъв е този паспорт?
— Той ще ви позволи да минете за френски гражданин.
Паспортът е автентичен, сменена е само снимката. Увериха ме, че не притежавате онова, което французите наричат канадски акцент.
— Така е.
— Истинският приносител на паспорта се съгласи да замине на почивка — на разноските на господин Гантри. Ще направим необходимото, що се отнася до снимката. Успях да открия нужния специалист. Просто нямам никакъв опит в тези неща — обикновен адвокат съм. Ако сте съгласен, още тази вечер ще вземете самолета за Лондон. От Лондон ще заминете за Париж. Вече имате резервация на новото ви име за утрешния полет на „Конкорд“-а за Ню Йорк. Бъдете така добър да подпишете кредитните карти. С тях можете да теглите толкова пари, колкото намерите за добре.
Разполагате с почти неограничен кредит. Междувременно ви приготвихме куфари и дрехи за преобличане. Официално вие сте разведен, а това са снимките на сегашната ви приятелка. От прикрепената към тях бележка ще разберете коя е дамата, как сте се срещнали с нея и къде са били направени снимките.
— Но тя е гола.
Райън се усмихна.
— След като вече сте французин. Не знам абсолютно нищо за естеството на мисията ви, господин Дьошарм. А и не искам да знам.
— Гантри ме помоли да изчакам. Каза, че ще ми даде знак.
Нещо като парола.
— Мисиками 23.
Алекс кимна. Това беше паролата. Общо взето, изпитваше желание по-скоро да се разсмее. Връщаше се към отдавна забравени усещания от времето на странстванията си на известен репортер, хукнал по дирите на поредната сензация. Чувстваше как постепенно го обзема възбуда.
Лакомника действително бе тръгнал на война.
В Шарлот Амали, на американските Виржински острови, всичко се разви според предвижданията. Нито следа от Мравки. Младите морячета буквално се втрещиха от изумление — някои, макар и едва доловимо, неволно подсвирнаха от възхищение.
— Наистина ли нямаше какво друго да облечеш, освен тази прозрачна рокля, Ганьон? И минижуп, отгоре на всичко.
— Това не е никакъв минижуп, а бубу37. Беше единствената от дрехите на Лети, в която успях да се вмъкна. Не съм виновна, че съм висока. И закръглена. И че трябваше да изоставим куфарите си в Кингстън. Ревнуваш ли, Гантри?
— Ни най-малко.
Бяха ги качили на „Б 70“, един от онези чудовищни самолети, които могат да натоварят на борда си куп танкове и камиони. Първо поеха курс към Съединените щати, после неочаквано се приземиха за шестчасов престой на неизвестно военно летище, след което отново излетяха, този път по посока на Филипините. По настояване на Гантри марината преоблече Зенаид в моряшка униформа, която обаче далеч не я правеше по-малко съблазнителна. Въпреки това тя запази фамозното бубу. Като се имаше предвид ефектът, който оказваше върху Гантри, то бе направо безценно.
— Ревнуваш, просто бие на очи.
— Не.
— О! И още как!
— Да не говорим повече за това, какво ще кажеш?
Със самолета пътуваха двеста-триста моряци, които служеха на различните бойни кораби, кръстосващи моретата на Югоизточна Азия. Някои от тях се прибираха от отпуск, други отиваха да поемат новия си пост. Но видът на Зенаид ги хвърли почти до един в дълбоко униние. Питам се какво ли щеше да стане, ако Гантри се бе оказал някой отвратителен дебелак, помисли си тя. Бях готова на какво ли не, само и само за да го убедя да се притече на помощ на Мисиками, но всичко си има граници. Както и да е. Изненадата беше наистина възхитителна. Не ми се е налагало дори за миг да се насилвам. И слава Богу! При това стечение на обстоятелствата обаче за малко щях да забравя първоначалната си цел (няма никакво съмнение, че съм луда по проклетото брадато ципоного!). Но това няма да продължи цял живот, разбира се. Да прекарам остатъка от дните си с Гантри — ако приемем, че ме изтърпи дотогава — би означавало да се откажа от всякакъв личен живот. Имам достатъчно време, за да помисля. Засега ми е весело.