— Какво му каза?
Под всеки прозорец, като се изключат все пак този на банята и на спалнята, чиито капаци бяха здраво залостени.
Климатичната инсталация работеше с пълна мощност.
— На кого?
— Не се прави на интересен, Гантри. Какво каза на Осбърн?
— Военна тайна.
Не пожела да отстъпи. Но това бе само игра. Гантри се тревожеше — човек и от по-малко би се разтревожил. Напрежението ясно се четеше върху лицето му. Зенаид се досещаше, че замисля някакви комбинации. Бяха се споразумели да не говорят за нищо важно дотогава, докато съществуваше и най-малката опасност някой да ги чуе, та бил той и едно най-обикновено моряче с бръснат череп и татуирани бицепси. Това е то, Зенаид! Поживей петдесет-шейсет години с този тип, и ей дотук ще я докараш. Ще мисли той, а ти ще си играеш на почивката на воина. Точно това те накара да напуснеш Лари Елиът; гледай сега да не повториш същата глупост! Дори и между Гантри и Елиът да няма нищо общо.
По някое време Осбърн отново се появи и отведе Гантри, който искаше да проведе още няколко радиосеанса. Тя остана да го чака, като междувременно от доскорошното й весело настроение не бе останал и помен. Безпокоеше се и за Алекс Дьошарм, поел по „пътеката на войната“. Струваше й се, че се досеща какво означава това. Имаше доста подробности в плана на Гантри (поне дотолкова, доколкото й беше известен), които й убягваха. И като си помисли човек, че съм дипломиран финансист! Какво ли щеше да стане, ако бях решила да продължа да следвам история!?
Двама моряци й донесоха вечерята, като току се озъртаха към гърдите й, изопнали до пръсване униформената фланелка. Придружаваше ги един подофицер, който изумително приличаше на Шварценегер, но не бе толкова крехък.
— Храната е опитана, госпожо. Няма опасност.
— Благодаря — отвърна простичко тя.
Ситуацията, която й се бе сторила толкова смешна на тръгване от Шарлот Амали, вече не я забавляваше.
Май го ударих на черногледство.
Гантри се върна.
— Да тръгваме. Вечеря ли? Аз също.
За да отидат къде? Въздържа се да зададе въпроса пред свидетели.
Навън беше нощ. Спряха пред малък самолет. Наложи се да облекат авиаторски комбинезони и да надянат на главите си слушалки. Гантри й се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред, не се безпокой.“ Тя не се безпокоеше. Просто нямаше настроение. В самолета бяха само двамата пилоти.
— Кавит, заливът на Манила, Манила и Куесън Сити вдясно от вас, а сега Корехидор, където на 7 май 1942-ра…
Познаваше историята на другия Макартър, на генерала38, който се бе заклел, че един ден ще се върне тук. Отдръпна от ухото си слушалката, в която единият от пилотите се правеше на туристически гид. Самолетът като че ли летеше в кръг, но в един момент най-неочаквано угаси всичките си опознавателни светлини и пое на северозапад.
Гантри леко я стисна за китката.
— Сега можем да говорим. Не летим на северозапад, а на юг. Ще сменим курса след десет минути.
Тя затвори очи. Спеше й се и изобщо не я интересуваше накъде летят, дали за Огнена земя или за Аляска.
— Нито едното, нито другото — разсмя се Гантри. — Добре ще е да дремнеш малко. Ще те събудя точно преди да кацнем на самолетоносача.
В пълен състав, плюс една от двете гувернантки, семейство Макартър напусна острова с първите лъчи на зората. Момичетата бяха очаровани от мисълта за предстоящото пътешествие. Лети бе облечена в обичайната комбинация от черно и бяло, която хармонизираше чудесно както със загара й и с лекия червеникав оттенък на косата, така и със стройното й гъвкаво тяло, върху което годините — тя беше на четирийсет и четири — като че ли не бяха оставили никакъв отпечатък.
Беше спокойна и уверена както винаги. Усмихна се.
— Радвам се, че идвам с теб в Ню Йорк.
Това беше предложение за мир. През нощта, и то без каквито и да било обяснения, двамата се бяха затворили в себе си, обявявайки си нещо като странна мълчалива война. Разбра, че съм разбрал, и ми се разсърди заради ужасното разочарование, което изпитах и което самият аз трудно мога да си обясня. Всъщност я укорявам, задето се примирява с факта, че съм трафикант на наркотици. Чудесна логика, Макартър, няма що!
Прелетяха над Ню Провидънс. Макартърови бяха живели тук няколко месеца, преди да намерят своя остров. Както обикновено, Джейк заходи от изток — знаеше, че Макартър обича да пристига от тази страна — и приводни хидроплана перпендикулярно на моста, свързващ Парадайз Айлънд и Насау. Голяма моторна лодка дойде да вземе пътниците.
38
Дъглас Макартър (1880–1964), американски генерал, командувал съюзническите сили в Тихия океан през Втората световна война. — Б.пр.