Адам Роарк присви очи.
— Да не искате да кажете, че тази фантасмагорична организация си има нещо като собствено КГБ?
Точно така. Нямало никакво съмнение, че Мравките разполагат не само със свое КГБ, но и със собствено ГРУ42. На свой ред те включвали обикновена полиция, отговаряща за дисциплината и предаността на всеки, наказателен отдел („случаят Моралес“ в Милуоки), външна и вътрешна разузнавателна служба, занимаващи се явно с наемането на подставените лица и на хората, използувани при прането на пари, и накрая ударна група, която преследвала и елиминирала потенциалните врагове.
Всичко това логично предполагало наличието на професионалист в областта на разузнаването, шпионажа и убийствата.
Роарк смаяно клатеше глава, току надигайки чашата си с ром. На борда на джонката се пиеше много повече ром, отколкото уиски или коняк, и то най-вече в чест на пресветлата памет на Лонг Джон Силвър и Джим Хокинс, герои от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.
— Е, и успяхте, ли да идентифицирате въпросния велик вожд на мравешкото КГБ? — полюбопитства Роарк.
— Не, разбира се — поклати глава Гантри.
— А гениалният юрист?
Гантри се усмихна на Зенаид.
— За него да не говорим.
Зенаид премълча. Щом Гантри не намираше за необходимо да споменава името на Макартър, тя също нямаше претенции по въпроса. Освен това се досещаше, или по-скоро смяташе, че се досеща за причините, продиктували мълчанието му по този въпрос. Поне доколкото изобщо бе възможно някой да прозре мотивите на господин Джонатан Гантри и да проследи непредвидимите криволици на мисълта му. Точно това е думата: моето любимо ципоного е непредвидимо. То не се спира нито за миг, няма постоянно местожителство и мозъкът му на морска птици действа светкавично. Нищо чудно, че ми е толкова трудно да препускам подире му.
И че ми се струва невъзможно да остана с него до края на дните си.
Стига да не умра преждевременно, разбира се, схрускана от някоя гигантска Мравка с остри като бръснач челюсти.
Над островите Кук се спускаше нощ. След двайсетина минути щяха да стоварят Адам Роарк на Малкия Кук, откъдето — все така под егидата на старите лели (този път от китайски произход) — той щеше да поеме обратния път към дома си, разположен на американо-канадската граница, точно срещу Ванкувър.
— И къде ще отидете вие с вашата джонка?
Гантри отговори, че възнамеряват просто да се поразходят, от остров на остров — поне острови в Тихия океан колкото щеш, — и че нямат точно определен маршрут.
Роарк погледна папката, която държеше в ръце.
— А аз, на моите години, ще трябва да се съобразявам с инструкциите, дадени ми от една друсла, така ли?
— Вие сам казахте, че не сте съвсем наясно е механизма на ПОП — напомни му миролюбиво Гантри.
— И все пак това е работа на една друсла! — сопна се Роарк.
Зенаид му изигра номера със смъртоносната цица. Дръпвайки оскъдния (прекалено) сутиен на банския си, тя разголи едната си гърда и я насочи срещу Роарк като снаряд, лишавайки го на мига от дар слово.
Изпиха още по глътка ром в чест на посещението на бъдещия управител на „Йелоухед и Стар Корпорейшън“, след което Роарк заяви:
— Да повторим накратко за какво става въпрос. И ме прекъснете, ако някъде бъркам, Гантри. Атакували сте „Обауита“ чрез враждебна ПОП, която с всеки изминал ден намирисва все повече на провал. Така ли е?
— Точно така.
— Не знам колко пари сте хвърлили в битката, но сигурно не ви остават много. Прав ли съм?
— Напълно.
— На всичкото отгоре услугите на вашите частни ченгета и следователи ви струват майка си и баща си.
— Елегантна и точна метафора — отбеляза Гантри.
— И всичко това заради един рейд, в края на който напълно ще ви смачкат фасона.
— Именно.
— Много добре. Да видим сега моята „Йелоухед“. Разкъсахте се буквално на четири, за да накарате Лодегър да я атакува чрез друга враждебна ПОП.
— Вие и вашите дружки Макнълти успяхте да ме уговорите да се престоря, че напускам кораба, противопоставяйки се привидно на едно сливане, което желая от години.