Приземиха се. „Чесна“-та спря в края на пистата. Към нея се приближи лимузина с тъмни стъкла. Ескортираха я две други коли с най-малко шестима телохранители в тях.
— Гантри, не е ли малко екстравагантно като предпазна мярка? Невъзможно е някой да знае, че сме в Бризбейн.
— На Запъртъка му е просто забавно.
Бяха изминали вече почти шест хиляди и петстотин километра; летели бяха в продължение на дванайсет часа и се предвиждаше да продължат полета в полунощ местно време, но не на борда на докаралата ги „Чесна 550“, чиято автономия от пет хиляди и петстотин километра не достигаше с малко за прелитането на Тихия океан; без много-много да се замисля, Гантри бе наел един „Дакота 10“ на компанията „Кантас“, в която Запъртъка имаше интереси.
— Цял Дакота 10 за трима пътници!?… Няма ли да ни е малко тесничко?
Изтрещяха първите изстрели.
Заобиколена от двете коли на охраната, лимузината напусна летище „Ийгъл Фарм“ и се насочи към центъра на града.
Мина по Фортитюд Вали, с нейните ресторанти и бутици, после през малка и стръмна пешеходна зона, сетне по някакъв мост, изкачи един хълм и накрая влезе в имение е обширен парк, пълен с бугенвиля, ибискуси, мангови дървета и магнолии, в който на свобода се разхождаха коали и вомбати33.
— Запъртъка няма дом, но децата му имат. Тук живее най-голямата му дъщеря.
Беше пет и половина следобед. Зенаид слезе от колата и застина, очарована от разкрилата се пред нея панорама. Отвъд моравата пред очите й се простираше целият Бризбейн с реката, пристанището и модерните сгради, извисяващи се между строгите редици на колониалните къщи. Възхити се и на елегантния дом с просторна веранда с дървена решетка, украсен с галерии и балкони от ковано желязо и увенчан с изящни кулички, напомнящи смътно куполите на московските храмове. От него излезе красива, около четирийсетгодишна жена, и с изненадана усмивка се насочи към посетителите, които очевидно ни най-малко не очакваше:
— Шърл, представям ти…
Куршумът одраска рамото на Гантри и се заби между плешките на Макнълти. Стъклата на лимузината се пръснаха на парчета. Върху купето се изсипа град от куршуми. На Зенаид не й се наложи дори да залегне, тъй като нечий мощен удар вече я бе проснал на земята. Някой извика. Лавиолет с невероятна бързина се втурна да търси прикритие. Легнала по корем и принудена да се ограничи с полезрението, предоставяно й от пространството между гумите на колата, Зенаид забелязваше само краката му, препускащи по моравата, от която куршумите изравяха бучки пръст, примесена с трева. Тоя глупак Франсоа-Ксавие ще се остави да го убият! Чуваха се и други изстрели; прави или приклекнали зад колите, телохранителите на свой ред бяха открили огън. Краката на Лавиолет изчезнаха в гъстите цветни туфи. В следващите две секунди екнаха още два далечни изстрела.
После настъпи тишина.
— На един му видях сметката — заяви Лавиолет.
— На двама — поправи го Гантри. — Само че вторият никога вече няма да проговори.
— Та аз едва го докоснах!
— И все пак си му строшил врата. Той ли стреля по теб?
— Не, другият, на този не му остана време.
Другият беше с едно счупено рамо и смазан гръден кош.
Няколко полицаи заобикаляха плътно носилката, на която лежеше. Мъж на трийсетина година. Не откриха нищо, което да им помогне да установят самоличността му; джобовете му бяха празни; дори часовник не носеше. Не бе проронил нито дума. Косата му бе кестенява, доста тъмна, а кожата леко мургава. Вторият мъж, когото Лавиолет уби на място с един-единствен саблен удар, бе от значително по-ярко изразен латиноамерикански произход. В него също не откриха абсолютно нищо. За сметка на това сложиха ръка на оръжието им — два „Уинчестър 70“ със специална цев, снабдени с оптически мерник „Инърти“, какъвто използуваха снайперистите по време на войната във Виетнам.
— Мога и сам да вървя — изсумтя Лавиолет. — Какво ги прихваща тия дръвници?
Той имаше два куршума в бедрото и трети бе пронизал крака му. Изправи се и закуцука към линейката, отблъсквайки санитарите. Вече се канеше да се качи в нея, когато сепнато попита:
— А Макнълти?
— Те ми убиха моя Запъртък — произнесе с леден глас Гантри. — Убиха ми го.
После се усмихна на Зенаид, но усмивката му приличаше на озъбване.
— И повече не ми казвай, че тази история не ме засяга.
Към девет вечерта ги навести един висш офицер от полицията. Стрелецът със смазания гръден кош щял да оживее, но се оказало невъзможно да му изкопчат и дума. Опитали се да го разпитат на испански. Нищо, никаква реакция. В момента, разбира се, пресявали имената на пътниците, пристигнали в Австралия през последните дни.