Выбрать главу

— Според мен е наложително. Съществуват всевъзможни правни капани.

— А тези адвокати, те дали вземат много?

— Това няма значение — каза Рода. — Всичко ще бъде наред, майор Деспард. Мисля, че сте съвсем прав — Ан наистина се нуждае от закрила.

— Смятам, че таксите им са съвсем приемливи — успокои я той, а после добави загрижено: — Наистина това би било най-доброто, госпожице Мередит.

— Добре — каза Ан. — Ще постъпя така, както вие смятате.

— Чудесно.

Рода изрече с благодарност:

— Страшно мило от ваша страна, майор Деспард. Наистина ужасно мило.

Ан каза:

— Благодаря ви. — След кратко колебание попита: — Споменахте, че комисарят Батъл идва насам, така ли?

— Да, но няма защо да се тревожите. Това е неизбежно.

— О, да, зная. Всъщност аз го очаквах.

Приятелката й развълнувано изрече:

— Милата, това почти я съсипа. Какъв ужас и колко несправедливо.

Деспард каза:

— Съгласен съм, чудовищно е да се въвлича едно младо момиче в подобна история. Ако някой е искал да убие Шейтана, трябвало е да подбере друго време и място.

Рода попита без заобикалки:

— Според вас кой го е направил? Доктор Робъртс или онази госпожа Лоримър?

Майор Деспард се усмихна:

— Може да съм бил и аз, кой знае?

— О, не! — извика Рода. — С Ан сме уверени, че не сте вие.

Той погледна и двете с благ поглед.

„Две хубави деца, затрогващи със своята вяра. Тази малка Мередит изглежда кротко създание. Няма значение, Михърн ще я разпита. А другата е доста наперена. Надали щеше да рухне така, ако беше на мястото на приятелката си. Хубави девойки. Ако можех да ги поопозная по-отблизо…“ — Такива мисли се въртяха из главата му, докато на глас изрече:

— Никога не приемайте нещата такива, каквито изглеждат, госпожице Доус. За разлика от повечето хора аз не ценя толкова човешкия живот. Да вземем истеричния шум около пътните злополуки например. Човек винаги се намира в опасност — от движението по пътищата, от микроби, от още сто и едно неща. Може да умре както от едно, така и от друго. В момента, в който човек решава да е по-внимателен към себе си, приемайки, така да се каже, мотото „Безопасност преди всичко“, вече можете да го пишете мъртъв.

— О, напълно съм съгласна с вас — извика Рода. — Смятам, че човек трябва да живее сред опасности, стига да му се предостави такъв шанс. Само че животът, общо взето, е доста скучен.

— Е, невинаги е така.

— За вас — да. Вие ходите по разни диви места и ви нападат тигри, стреляте по какво ли не, кърлежи се забиват в краката ви, жилят ви насекоми, лишени сте от всякакви удобства, но пък е адски вълнуващо.

— Е, и госпожица Мередит преживя нещо вълнуващо. Едва ли се случва често да си в стая, в която се извършва убийство.

— О, моля ви! — извика Ан.

Той бързо добави:

— Моля за извинение.

— Ужасно наистина, но пък същевременно и вълнуващо! — въздъхна Рода. — Може би Ан не оценява това. А госпожа Оливър сигурно е страшно развълнувана от това, че е била там снощи.

— Госпожа… О, дебелата ви приятелка, която пише книги за онзи финландец с непроизносимото име. Да не е решила да се прави на детектив?

— Ами да.

— Тогава да й пожелаем успех. Ще бъде забавно, ако успее да изпревари Батъл и сие.

— Какво представлява комисарят Батъл? — полюбопитства Рода.

— Изключително интелигентен човек. И много кадърен.

— О! — каза тя. — Ан спомена, че бил малко глупав.

— Според мен това е част от неговия арсенал. Не бива да допускаме грешки — Батъл не е глупак. — Той се надигна. — Е, трябва да вървя. Само още едно нещо.

Ан също бе станала.

— Да? — каза тя, протягайки ръка.

Деспард помълча малко — явно търсеше подходящи думи. Той пое ръката й и я задържа в своята, после погледна право в големите й красиви сиви очи.

— Не ми се сърдете — каза той. — Искам да ви кажа следното: съвсем човешко е да има нещо в познанството ви с Шейтана, което не искате да се разчува. Ако е така, моля ви, не се сърдете (почувства отдръпването на ръката й) — вие сте в пълното си право да откажете да отговаряте, на каквито и да е въпроси, поставени от Батъл, ако адвокатът ви не е тук.

Момичето издърпа ръката си. Очите му се разшириха и потъмняха от гняв.

— Няма нищо, нищо… Аз почти не познавах този отвратителен човек.