Разказът й не секваше. От време на време комисарят си отбелязваше нещо наум, а по-късно си записа някои бележки.
В осем и половина вечерта той застана пред вратата на Уендън Котидж.
Отвори му високо, мургаво момиче в рокля от оранжев кретон.
— Госпожица Мередит тук ли живее? — попита комисарят.
— Да, тук.
— Бих искал да поговоря с нея. Аз съм комисар Батъл.
Той незабавно бе почетен с пронизващ поглед.
— Влезте — каза Рода Доус и се отдръпна от вратата.
Ан Мередит се беше настанила удобно до камината и пиеше кафе. Беше облечена в бродирана пижама от крепдешин.
— Дошъл е комисарят Батъл — каза Рода, като направи път на госта.
Ан стана и се запъти към него с протегната ръка.
— Малко късно е за посещения — извини се той, — но исках със сигурност да ви заваря у дома.
Тя се усмихна.
— Ще пиете ли кафе, господин комисар? Рода, донеси още една чаша.
— Много сте любезна, госпожице Мередит.
— Правим отлично кафе, поне така мислим — каза Ан.
Тя посочи стол на комисаря. Рода донесе чаша. Огънят пукаше, а цветята във вазите направиха приятно впечатление на госта.
Атмосферата беше уютна. Ан изглеждаше спокойна, докато другата девойка не отделяше изпитателния си поглед от него.
— Чакахме ви — отбеляза Ан.
Тонът й сякаш казваше: „Защо ме пренебрегнахте?“
— Съжалявам, госпожице Мередит, но беше ми се насъбрала доста работа.
— Поне има ли резултат?
— Не е нещо особено. Но трябваше да се свърши. Доста поизмъчих доктор Робъртс. Също и госпожа Лоримър. А сега е ваш ред.
Ан се усмихна.
— Готова съм.
— Ами майор Деспард? — попита Рода.
— О, няма да го пропуснем, бъдете сигурна — отвърна той.
Остави чашата си и погледна към Ан. Тя леко се поизправи на стола си.
— Напълно съм готова, господин комисар. Какво искате да знаете?
— Ами да кажем всичко за вас самата, госпожице Мередит.
— Аз съм доста почтена личност — отвърна тя с усмивка.
— При това е водила безупречен живот — добави Рода. — Казвам го най-отговорно.
— Е, това е много хубаво — ведро отвърна Батъл. — Значи познавате госпожица Мередит отдавна?
— Бяхме съученички — отвърна Рода. — Божичко, Ан, колко отдавна беше, нали?
— Толкова отдавна, че вече почти не си спомняте — каза комисарят с добродушен смях. — А сега, госпожице Мередит, боя се, че ще ви прозвуча като някакъв паспортен формуляр.
— Родена съм… — започна тя.
— … от бедни, но честни родители — намеси се Рода. Комисарят вдигна ръка.
— Е, хайде сега, млада госпожице.
— Рода, скъпа — сериозно каза Ан. — Не е време за шеги.
— Извинявам се — рече Рода.
— Та, госпожице Мередит, къде сте родена?
— В Куета, Индия.
— Така. Родителите ви военни ли бяха?
— Да, баща ми, Джон Мередит, беше майор. Бях на единайсет, когато майка ми почина. Баща ми се пенсионира, когато бях на петнайсет. Почина, когато бях на осемнайсет, и на практика ме остави без пукната пара.
Батъл кимна съчувствено.
— Предполагам, че е било шок за вас.
— Така е. Винаги съм знаела, че не сме богати, но когато разбрах, че фактически нямаме нищо, положението се оказа доста различно.
— И какво направихте?
— Наложи се да започна работа. Нямам кой знае какво образование, а и не съм много умна. Не умеех нито да пиша на машина, нито да стенографирам. Една приятелка от Челтнъм ми намери работа при нейни познати — да се грижа за две момченца през ваканцията и да помагам в дома.
— Името на тези хора, моля?
— Госпожа Елдън, Дъ Ларчис, Вентнър. Останах там две години, а след това Елдънови заминаха за чужбина. Тогава се преместих при госпожа Диъринг.
— Леля ми — обади се Рода.
— Да, Рода ми помогна за работата. Бях много щастлива. Тя идваше често и понякога оставаше. Двете си прекарвахме чудесно.
— Каква бяхте там — придружителка?
— Да, всъщност точно така.
— Повече като помощник-градинар — каза Рода, а после обясни: — Леля Емили е побъркана на тема градинарство. Почти през цялото време Ан трябвате да плеви или да засажда луковици.