— Прави ли ви впечатление устата — голяма, изяждаща, стилизирано нарисувана като буквата Н?
Буквичката е разтеглена в равнодушна хоризонтална черта, с къси стегнати възелчета на вертикалите. Вижте — тая личност няма врат, тялото започва направо от самата глава. Нарисувано е като зъб в учебник за стоматолози, с две коренчета вместо крака. Едното коренче, тоест единият крак е много по-къс от другия. В ръцете си държи някакъв странен тризъбец… Това не ви учудва?
— Повече прилича на вила за сено! — еква Огняновият глас. — Обикновена селска вила, с три остри върха… Професорът е сърдит и бесен:
— Значи вие мислите, че са събирали сено, може би за динозаврите?!
Усмихва се страдалчески, премазан от пълната си интелектуална самота:
— Не, драги колега. Не е имало динозаври тогава. Това е истински тризъбец! Бойно оръжие в опитни ръце… Ако знаехте същинската му цена!
Усмивката му прилича на мръщене. Мустакатият млад професор не усеща, че обяснява композицията сам на себе си — неговият слушател се е свил насреща му като студент по технология на каучука, попаднал погрешно на лекция по ориенталистика. Лекторът не забелязва настроението в залата, думите му се гонят и настигат:
— Тризъбецът естествено има три зъба… Вижте обаче — от единия само излитат някакви червени чертички и бият на три места: в мечката, в ловеца и в главата на хилавото човече. То всъщност не е чак толкова хилаво! Там, където искрите — нека да ги наречем така — удрят фигурите, от тях избухват нагоре зигзаговидни спирали дим. Какво ли означава тоя дим?
И гостът започва да снима опушената с факли стена. Което според библиотекаря е празно губене на време. Навън полето плаче за работна ръка — доматите вехнат в плевели, царевицата и слънчогледът хвърлят гореща сянка над напуканата земя. Но почти няма кой да пипне каквото трябва. Непривлекателен труд е земеделският, друго си е да се занимаваш с научни проблеми.
II
В музея на Времето експонат №6000 отдавна събираше прах. (Но важните експонати получаваха кръгли номера, пък и така по-лесно ги помнеха.)
Бившата машина за хронотранспортиране без атомното си сърце — грижливо премахнато — приличаше на беззащитна мумия с изрязани вътрешности, съхранила само съсухрения образ, но не и могъществото на някогашен велик владетел.
Това все още живо сърце, макар в прединфарктно състояние, носеше следващия поред инвентарен номер. Пулсът му бе замрял до пълен покой, но всеки миг можеше да стигне до максимума с невидима сила.
Трети експонат, само че без никакъв инвентарен номер, се мъкнеше из залата като сянката на Ахил в подземното царство. Не се задържаше на едно място. Буково дърво, ударено от мълния, обезлистено и сухо — така изглеждаше почетният управител на музея, бившият астронавт Пукелито. Ботушите му бяха домъкнали, образно казано, кал от далечни планети, имаше с какво да се гордее старецът.
Някъде в другия край на залата, покрита с купол — тънък като ципата на сапунен мехур, се чу тих, прокрадващ се шум. Стъпки. Някой вървеше сякаш с котешки лапи. Изхабеният слух на Пукелито нищо не долавяше. Но интуицията му на космически странник бе вече надала вътре в него нечут, напрегнат вълчи вой. Тя го тласна към контролното табло, скрито в кабина на космическа совалка. Натисна лостчето, повика главния електронен страж. С детектора си за чуждо присъствие стражът опипа всички ъгълчета и кухини на пространството. И съобщи с басов шепот, че друго живо същество освен управителя няма в залата!
„Край за днес“ — успокояваше се несигурно Пукелито. Дори нареди да затварят. Но странно — дълбоко в него бе залегнала една безпричинна, потискаща тревога.
III
Колко е нужно на съвсем неподкупния електронен страж, за да поизлъже своя пряк началник?
Особено ако току-що, само преди няколко минути, с него се бяха отнесли за пръв и последен път така ласкаво и справедливо. Грижовни ръце го потупаха с одобрение, пръстите им избърсаха до една прашинките от циклопското му лице, после вмъкнаха в паметта му нова, по-съдържателна програма, с основателни поводи за себеуважение.
От тоя момент нататък пазителят престана да бъде безпрекословен слуга.
Трудно ли му беше с нечовешките си сетива да долови чуждото присъствие и въпреки това да заблуди стария Пукелито? Но електронният циклоп излъга, без да му мигне нито един индикатор. Защото нямаше кой да контролира него, проверяващия. А съществото, което ласкаво го погали със сухите си меки ръце, все още беше в залата.
Под купола проникна звездна светлина, която съвсем не беше нужна на препрограмирания цербер, за да наблюдава с одобрение постъпките на притаилия се последен посетител. Издаде строго нареждане до всички музейни лъжевампири и холопривидения никои да не безпокои скрилия се.