Никой не го видя как с бързи крачки се запъти към музейния купол. Успя да внесе малка корекция в главния охраняващ компютър, да обедини двата експоната в работещ хронотранспортьор и влязъл в кабината му, с неразделния тризъбец в ръце, да издърпа докрай лостовете. Някъде бе забравил бойната си мрежа, но сега това нямаше никакво значение. Старт!
…Имаше чувството, че се гмурка в дълбокия океан на Времето с остарял водолазен звънец. Като в обърната надолу чаша стана тъмно, студено и все по-трудно да се диша. Пропадаше в бездната на миналото, през неподвижни от векове пластове, към меката тиня на вечността. Загубил съзнание, успя да се опомни. Под наклон чашата стоеше абсолютно неподвижна. Живи ихтиозаври сигурно се къпеха отвън в древно непресъхнало море.
V
Отвори люка тъкмо навреме, за да види как огромната пещерна мечка захапва ръката на нещо живо, гърчещо се в безпомощност и преминало в лудост и страх. Тризъбецът като че ли сам се намести в ръцете му, прицелил се в сплъстената меча кожа, миришеща на мърша. Предсмъртният рев на звяра разтърси с грохота на каменопад вековната гора, отекна към осеяния с пещери варовиков масив и прехвръкна далеч към блатата.
Нападателят лежеше в припадък. Единият му крак бе значително по-къс от другия по рождение. Бенсън побърза да измъкне полумаймуната на безопасно място. От входа на пещерата надничаха други маймуноподобни лица. Гримасите им изразяваха загриженост и твърде голяма заетост.
Малобройните членове на племето видяха пламтящата смърт на мечката, но отбягваха да се доближат до раззинатите и жълти зъби, от които се процеждаше гъста лига.
Едва сега Бенсън се замисли за себе си. Не беше избирал къде иска да иде в миналото, все едно къде, само да е възможно най-далече. Водолазният звънец не потъна до дълбоката древност на ихтиозаврите, но се спусна във времето на първите пещерняци. Зарядът от енергия бе недостатъчен за по-големи дълбочини. Чашата на звънеца щеше да се върне обратно горе, изтласкана от сили, подобни на действащите върху тяло, потопено в течност. Ако беше се позабавил още малко в кабината, щеше да се върне обратно с нея в оня бъдещ Музей на Времето, където сигурно вече е нахлула страшната тълпа от преследвачи на киборги. Тялото му потрепера. Компанията на първобитните се оказа далеч по-приятна и безопасна за него.
Кряскане — с гняв и ярост, пропищял въздух от замах на пръчка и бързи удари на тояги в нещо плътно го накараха да се обърне. Не беше за вярване! Всички удряха спасения от мечката. Отвратителна старица с изпочупени зъби домъкна главня, от която се ронеха угаснали въглени. Ръцете й трепереха, вдигнали недогорялото дърво, което тя тежко стовари върху здравия крак на нещастника с огромното недоволство на старостта. Голичко момченце, ококорило очи, размахваше восъчножълт кремък, но му беше жал да го хвърли.
Акумулирал вече предостатъчно кинетична енергия от ударите върху му, куцокракият басово изръмжа и с неочаквана сила изпълзя до сипея, вдигнал окървавена глава. Свлече се по надолнището с шумотевицата и бързината на бутнат объл камък.
Бенсън поиска да узнае причините. Заведоха го първо да пипне меката хладна пепел в огнището. Не скриха от него навън нито едно клонче от солидните запаси дърва. Международният език на жестовете му показа какво е трябвало да се прави, за да не загасне огънят в пещерата, пламтящ денонощно. Но куцият Ъм, оставен за пазач, заспал. Хъркането най-напред прогонило всички прилепи, големи и малки. Огънят започнал да пуши лютиво, за да го събуди, а куцокракият захъркал още по-здраво. Тогава обиденият огън изял по-дебелите дървета, облизал с червен език няколко случайно запазили се сухи листенца встрани и умрял от гладна смърт. Затова тоягите трябва да покрият гърба на Ъм като боцкалата на таралеж. Затова го прогонва завинаги племето!
Киборгът слушаше с усмивка тая горчива приказка или по-точно наблюдаваше пантомимата на тези възрастни деца. Вдигна тризъбеца към раззеленил се лешников храст. Изпарила соковете му, огнената нишка нажежи за миг клончетата и те захапаха в светли тлеещи въгленчета.
Спуснаха се да ги събират с голи ръце, да палят с тях шумки и суха трева. Малките въгленчета родиха в пещерата лудо трепкащ огън. Никога варовиковите стени не бяха се стопляли така добре.
VI
Влачещ крака в есенната шума, Бенсън разбра, че се е сдобил с втора сянка. Спасеният Ъм куцаше след него и на дневна, и на лунна светлина. Огледалата на Ъмовите очи кучешки ласкаво бяха изпълнени винаги с образа на любимия киборг.
Такава преданост нямаше как да остане незабелязана. Заложил целият си авторитет, успя да върне прокудения в редиците на племето.