Геният на случая му посочи дъното на пропастта. По-сигурна пощенска кутия не можеше да се намери. Щеше да просъществува така през вековете, съвсем същата. Само пластът кости на дъното щеше да се уголемява. Бъдещите хора щяха да приберат оттам своето оръжие. Тяхно си беше. След години, след векове, а можеха да пристигнат тук, в неолита, всяка секунда. И търсейки оръжието, щяха да намерят и беглеца. Ако не се е сетил да го захвърли далеч от себе си…
VII
Едва ли някога Земята майка щеше да роди човек, по-нещастен от Ъм, в мига на загубата, когато тризъбецът полетя в пропастта край напуканите заледени ръбове. Не обърна внимание на засипаните със сняг тръни, на острите камъчета под плитката снежна покривка, когато с пети и юмруци заудря хлъзгавата скала, тръшнал се върху нея с горчивия плач на безутешно дете. Сините му, разногледи очи сълзяха зло, гуреливо, в ръждивата му коса се разкриха клечици и бодли от репей, останали кой знае откога.
От тая съдбовна минута Ъм се промени като личност, докато напълно изчезна след два-три дни. Връстниците му го забравиха лекомислено и непредпазливо. Обаче лошо избързаха…
Защото той им напомни за себе си по един твърде поразителен начин, дори малко грубичък.
Беше краят на зимата. В пещерата ту влизаха, ту излизаха заети с някаква работа мъже.
Каменарят Бу-бу тъкмо изчукваше остър кремъчен връх за новото копие на Бенсън, който спеше непробудно край огнището. В това сънливо пладне, лишено от особени събития, с историка, прероден в киборг, щеше да се случи последното и най-голямо нещастие в живота му…
Не можа да се събуди, сънувайки богатството и ведрината на един радващ сън: усещаше как върви по забравените пътеки на собственото си детство, паламида побоцкваше босите му ходила… гробовете на близките му още не бяха изкопани… чуваше баща си — глух баритон, престорено сърдит… напевния глас на майка си, пораждащ тъга за дните, когато ще има пълна тишина… и му беше мило, макар и малко тревожно. Чувстваше се малък и дребничък, но сигурно защитен от неприятели.
Бенсън не успя да се събуди, защото спасеният от него Ъм — окървавен, издран и мършав, неочаквано се появи с тризъбеца в ръка и като че ли тъкмо навреме. С цялата благодарност на която беше способен, първобитният мъж се хвърли към спящия. За да го предпази от една опасна въображаема змия, уж пропълзяваща върху лицето му, Ъм смаза главата й със силен и тежък замах точно когато тя се готвеше да ухапе слепоочието на приятеля му.
От избликналата кръв варовикът почервеня. Нямаше обаче никаква змия. Сега, в края на зимата, влечугите спяха мирно на кълба дълбоко под земята — смокове с жълти кореми, отровни пепелянки, слепочета.
Змията измисли изобретателно Ъм, за да се оправдае поне пред себе си.
Бу-бу каменарят със закъснение се притече на помощ и бе сполетян от подобна зла участ. Той нямаше въображение, за да се отврати от несъществуващата пълзяща гад, затова неправилно възприе като убийство случилото се. С вдигнато копие и зловещо бляскави очи се нахвърли върху нападателя.
Но Ъм отдавна чакаше такъв момент на честни искрени отношения. Докато тежките нозе на каменаря пробягат разделящите ги крачки, пламъкът на тризъбеца — по-лек и по-бърз, го пресрещна като огнена струя, прегорила въздуха. След точното попадение от някогашния глупак Бу-бу останаха овъглен череп, неприятните лоши спомени от по-рано и една нагледна поука.
Този път никой не посмя да посегне към пръчките и тоягите, опознали в подробност релефа на Ъмовия мършав гръбнак.
VIII
Оттогава много лета и много зими огънят грееше в Ъмовата пещера почти денонощно. Само понякога сладката миризма на дим от сухи клони, стъбла и шума преставаше да се усеща. Мъртви въглени се чернееха в студен гроб от лека пепел. Всички знаеха какво ще се случи по-нататък.
…Тогава Ъм събира цялото племе, до последното дете и старица и лично, при одобрението на всеки един, бие с прясно отчупена пръчка провинилия се огняр. После тържествено запалва нов огън с Бенсъновото копие, чиито три върха са от особено здрав кремък.
Поради по-късия си крак, една съвсем извинителна причина, Ъм никога не ходи на лов. За сметка на това влага своя труд при разделянето на месото. Справедливо отрязва за себе си повече, защото има най-голям апетит, а и храносмилането му засега е добро.
Ако види неодобрение в завистливи очи, веднага посяга към тризъбеца. На шега, разбира се. С него може да направи на пепел всеки, който му се изпречи на пътя. Но Ъм повече никого не изгаря с оръжието. Той е добър и не желае никому излишни страдания. Съвсем отделен въпрос е, че отскоро копието с трите кремъка престана да хвърля огън. Другите още не са научили това, пък и не е чак толкова важно да знаят.