— Ела с мен!
Помогна й да се изправи и я подкрепяше, докато вървяха към стълбите за ризницата. Усещаше, че Хики го гледа от органа, и Лиъри и Мегън също ги наблюдават от тъмните сенки на балкона. Знаеше също какво си мислят — че ще освободи Морийн. И това, разбираше той, както разбираха и всички останали, беше критична точка, тест за положението му на лидер. Щеше ли някой от тримата да се опита да го спре? Преди няколко часа не биха посмели.
Когато стигнаха до най-горното стъпало, се обърна — не колебливо, а предизвикателно — и вдигна глава към балкона, после погледна и към органа. Никой не издаде нито звук, никой не помръдна. Той преднамерено продължи да чака, като оглеждаше катедралата. После започна да слиза. Спря на площадката до Галахър.
— Иди да си починеш, Франк.
Галахър погледна него и Морийн и в израза му пролича разбиране и одобрение. Очите му срещнаха тези на Морийн. Той понечи да каже нещо, само се обърна и бързо се качи. Флин погледна оставащите стъпала до заключената врата и обърна лице към Морийн.
Тя разбра, Брайън Флин бе утвърдил себе си като водач, беше наложил волята си над останалите. Разбра също, че той щеше да отиде и по-далече. Щеше да я освободи, но не знаеше дали искаше да го направи заради нея, заради себе си, или за да демонстрира, че може да прави което пожелае, да покаже, че той е Фин Макмейл — водачът на фенианите. Тя слезе и спря до вратата, Флин я последва и махна с ръка към ризницата.
— Тук е пресечната точка на два свята… светът на святото и този на земното, на живите и мъртвите. Дали някога тези два толкова различни светове, са били отделени от по-тънка преграда?
Тя се вгледа в тихата ризница. На олтара в параклиса на свещениците трепкаше молитвена свещ, масите стояха наредени покрай стените, покрити със старателно сгънатите бялочервени покривки за великите пости. Великден, помисли си тя. Пролет. Възкресението и животът. Тя погледна Флин. Той й предложи:
— Ще избереш ли живота? Ще тръгнеш ли без другите?
Морийн кимна:
— Да, ще тръгна.
Той се поколеба, после извади ключовете от джоба си. С трепереща ръка отключи ключалката на вратата и катинара на веригата. После започна да развива веригата. Бутна назад лявото крило и огледа отворите на коридорите, обаче не видя и следа от полиция.
— Побързай!
Тя хвана ръката му.
— Ще тръгна, но с теб. Той я погледна и попита:
— Би ли оставила и другите да тръгнат с мен?
— Да.
— Можеш ли да го направиш и да живееш без угризение на съвестта?
— Да.
Флин погледна отворената врата.
— Ще стоя в затвора дълго време. Можеш ли да чакаш?
— Да.
— Обичаш ли ме?
— Да.
Той протегна ръка към нея, тя бързо се изкачи по стъпалата и спря на половината път до площадката.
— Няма да ме избуташ навън. Ще тръгнем заедно.
Той стоеше и гледаше силуета й на светлия фон на вратата на криптата.
— Аз не мога да тръгна.
— Даже и заради мен? Аз бих го направила заради теб. А ти?
— Не мога… за Бога, Морийн… не мога. Моля те, ако ме обичаш, върви! Върви!
— Заедно. По който и да е път, но заедно.
Флин наведе глава и я поклати. След дълго мълчание чу стъпките й нагоре по стъпалата.
Заключи вратата и тръгна след нея. Когато се качи в светилището на олтара, я намери отново легнала, с белезници на китката и затворени очи.
Флин излезе от светилището, отиде до една скамейка в средата на катедралата и седна, без да откъсва очи от олтара. Изненадващо му дойде на ум, че неща, които повечето хора смятаха за изпитание — ролята на водач, смелостта, способността да направляваш собствената си съдба — му се удаваха съвсем лесно. Беше Божи дар, смяташе той. Но любовта — толкова обикновено чувство, че дори невзрачните мъже бяха благословени с любещи жени, деца, приятели — винаги му бе убягвала. И единственият път, когато я беше открил, тя бе толкова трудна, че стана болезнена и за да накара болката да спре, той накара любовта да спре чрез силата на собствената си воля. И все пак тя се връщаше, отново и отново. Аmоr vinсit оmnia8, както проповядваше отец Майкъл. Той тръсна глава. Не, аз победих любовта.
Почувства се напълно изпразнен от съдържание. В същото време, за свой ужас и отвращение, се чувстваше добре в ролята на властелин над себе си и своя свят.
Остана седнал на скамейката дълго време. Флин погледна Педар Фицджералд, легнал свит отстрани до органа. Беше завит с одеяло до покритата със засъхнала кръв брадичка. Флин застана до Джон Хики, който лежеше върху клавиатурата на органа, и се загледа в бледото му, почти восъчно лице. Полевият телефон иззвъня и Хики се размърда. Чу се втори звън и Флин грабна слушалката. По кабела долетя гласът на Мълинс.