Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението
КНИГА ПЪРВА
ГЛАВА ПЪРВА
Нюпорт Нюз, Вирджиния
25 април, 1747 година
Леко поклащан от вълните, надигащи се под все по-силния североизточен вятър, корпусът на „Гордостта на Лондон“ дращеше по ръба на каменния кей. Над върховете на мачтите му се трупаха мрачни облаци, предвещаващи скорошна буря. Между въжетата и платната се стрелкаха чайки и пронизителните им крясъци се смесваха със звъна на железни синджири, долитащ откъм двата реда изпосталели, парцаливи затворници, които точно в този момент се изнизваха от трюма и полека-лека се подреждаха покрай потъмнелия от годините парапет на палубата. Мъжете, чиито нозе бяха оковани с вериги, отделящи ги един от друг само на сантиметри, се построиха, блъскани от надзирателите, в редица, за да бъдат огледани от боцмана. Жените, от своя страна, бяха оковани всяка поотделно и се придвижваха със сравнително по-голяма лекота към мостика, където им бе заповядано да чакат.
Един моряк, зает да търка с парцал дъските на палубата близо до кърмата, прекъсна работата си и вдигна очи към групата жени. След като хвърли предпазливо поглед към квартердека и видя, че капитан Фич и почитаемата му съпруга все още ги няма, той набра кураж, прибра припряно парцала и кофата и закрачи важно като угоен петел към скупчените затворнички. Наперената му походка, похотливата му усмивка и злобното изражение на лицето му бяха посрещнати от жените с погледи, изпълнени с омраза. Единственото изключение бе една тъмноока проститутка с гарвановочерна коса, осъдена за поредица кражби на портфейли от клиентите си и за това, че бе причинила сериозни наранявания на мнозина от същите тези клиенти. Само тя удостои моряка с усмивка.
— Оная гювендия не се е мяркала тъдява близо седмица, господин Потс — отбеляза вулгарно уличницата, като се ухили победоносно на останалите жени, които я гледаха мрачно.
— Дали пък малката просякиня не е псовисала в карцера, а? Тъй й се пада, задето ме цапардоса по носа.
Дребна, тънка като вейка женица с рядка кестенява коса си проби път през тълпата затворнички и заяви решително:
— Можеш да си чешеш лъжливия език колкот’ си щеш, Мориса Хачър, ама тука всички знаем, че ти си го заслужаваше. Тебе трябваше да хвърлят в карцера, задето издебна милейди изотзад и я удари в ребрата с всичка сила! Да не беше туй твоето вярно псе — тя посочи с отвращение към Потс, — дето все шушука на ухото на госпожа Фич, щяха да оставят милейди на мира.
Потс сложи тлъстите си ръце на кръста си и се обърна към дребната жена.
— Де да можеше от устата ти вместо непрекъснати плямпаници да излиза вятър, тоя кораб щеше да се носи с опънати платна и щяхме да пристигнем два пъти по-бързо. Да, щеше да сториш на всички ни огромна добрина, Ани Карвър.
Откъм трюма долетя звън на окови, който веднага привлече вниманието на моряка. Малките му, кръгли очички заблестяха със садистичен пламък.
— Триста дяволи! Май ми се счува, че милейди пристига. — С доволен кикот той се надвеси над отвора, водещ към трюма. — Ти ли си, блатарко? Вижте я, нейна сияйна светлост излиза от покоите си!
Шимейн О’Хърн вдигна своя зелен, изпълнен с ненавист поглед към грамадния силует, който хвърляше зловещата си сянка над нея.
Заради това, че се бе одързостила да се защити срещу нападките на курвата на този никаквец, беше прекарала последните четири дни затворена в една мръсна дупка почти на дъното на кораба, където бе принудена да се сражава с плъховете и хлебарките за всяко късче хляб, което й подхвърляха през малкия отвор на тавана. Искаше й се да изкачи на бегом стъпалата и да издере с изпотрошените си нокти грозната физиономия на този негодник. Но силите й бяха на привършване и единственото, за което можа да събере енергия беше изпълнен със сарказъм отговор.
— Че за кого друг ще пратят тази воняща крастава жаба, господин Потс, ако не за мен? — попита тя, като кимна с глава към дебелия дребосък, който се тътреше след нея. — Сигурна съм, че сте убедили госпожа Фич да запази долните помещения само за мен и за никой друг.
От гърдите на Потс се изтръгна престорено тежка въздишка на неодобрение.
— Ето пак, Шимейн, пак обиждаш моите приятели.
За втори път, откакто я бе извел от карцера, нейният пазач Фреди стисна ръката й и я ощипа с все сила. Фреди беше не по-малко проклет от Потс и не се нуждаеше от подканяне, за да излее злобата си върху всяко беззащитно същество.
— Дръж се както трябва, надута пуйко!
— Ще се държа, Фреди — процеди през зъби тя, като издърпа рязко ръката си от мръсните му пръсти, — в мига, в който видя теб да се държиш така.