Шимейн промуши тънките си пръсти през железния белезник, стягащ китката й, в опит да облекчи болката от постоянното триене. Беше станала жертва на жестока неправда, но след като бе изпила до дъно горчивата чаша на английското правосъдие, тя бе престанала да смята, че е единствената затворничка на борда на „Гордостта на Лондон“, която е била осъдена несправедливо. Мнозина от затворниците бяха получили същите тежки присъди само заради кражбата на самун хляб или задето са изразили гласно политическите си възгледи — нещо, което не малко от младите ирландски луди глави си позволяваха да правят открито. Въпреки незначителността на техните престъпления и пълната абсурдност на присъдите им, тълпата дрипави, окаяни затворници бе изпратена тържествено от английския бряг от цяла армия надути, нагиздени с тоги и перуки съдии — същите, които наред с надзирателите от затвора бяха изкушили осъдените с предложението да приемат замяна на наказанията си с робски труд в колониите за определен срок. Това предложение наистина изглеждаше великодушно в сравнение с алтернативите. А те не бяха много — или обесване, за по-тежките престъпления, или — за по-леките — неминуемо изнасилване, убийство или осакатяване в зловонните подземия на затвора Нюгейт — място, където никой не правеше дори опит да раздели затворниците нито по пол, нито по възраст, нито по тежест на извършените от тях престъпления.
Шимейн нямаше да забрави никога ужаса, който бе изживяла от мига, когато онова грозно изчадие, представящо се просто като Нед, стражаря, я измъкна от бащината й конюшня, за да я изправи пред съда като долна престъпница. По време на краткия си престой в Нюгейт беше разбрала, че е безполезно да плаче, да се моли отчаяно и да обещава щедро възнаграждение на всеки, който би се съгласил да отиде до складовете на баща й в Шотландия и да уведоми родителите й за нейното арестуване. Накрая се отказа. Абсурдно беше да смята, че някой би повярвал на клетвите й, когато отвсякъде бе за обградена единствено от каменните лица на престъпници, надзиратели и техните безпомощни жертви.
По-късно, когато попадна на борда на „Гордостта на Лондон“ и със собствените си очи видя мъките на спътниците си, надеждата й да намери разбиране и съчувствие окончателно се изпари. Кърмачета, откъснати от гръдта на техните обезумели от отчаяние майки — като Ани Карвър, например, — за да бъдат продадени на някой случаен непознат. Малки дечица с уплашени погледи и мръсни лица, набраздени от сълзи, които безмълвно гледат от доковете как отвеждат единствените им близки завинаги далеч от тях. Млади момчета и момичета с тежки присъди за невинни провинения, оковани редом със закоравели крадци, сводници, изнудвачи. На борда на „Гордостта“ имаше две такива момичета. И двете не оцеляха.
Тези гледки бяха наранили дълбоко чувствителната и възпитана в благородство и човечност душа на Шимейн. Никога не си бе представяла, че е възможно подобно варварство, преди да го види и да го изпита на собствения си гръб. Третираха ги като паразити, като презрян боклук, който трябва да бъде изметен вън от бреговете на Англия, за да се разчисти страната за онази, по-изтънчената класа на аристократите — същите тези аристократи, които бяха наели Нед, за да я арестува и да я обвини в измислено престъпление, гарантиращо й седем години в затвора, и то само за да й се попречи да „омърси“ знатния род на годеника си със своята полуирландска кръв.
Напоследък спомените на Шимейн за отминалите щастливи дни бяха станали мъгляви и някак странно далечни. Предложението за женитба от маркиз Морис дьо Мерсер сега й се струваше само сън. А и наистина беше невероятно — в края на краищата Морис бе високопоставен английски благородник и можеше да избира сред толкова девойки със същото аристократично потекло, докато Шимейн не можеше да се похвали с нищо повече от това, че бе единствената рожба от брака между един непокорен ирландски търговец и благородна английска дама.
„Нагла селянка“, обичаха да си шушукат графините, когато Морис я извеждаше на разходка. Нищо че богатството на баща и вероятно можеше да смае всичките тези самонадеяни аристократи, които тъй гордо се фукаха със скъпоценните си титли, а в действителност в по-голямата си част нямаха и петак. Виж, самият Морис бе не само наследник на огромни богатства и на титлата на баща си, Филип дьо Мерсер, маркиз Мърлънридж, но и внук на Едит дьо Мерсер, една достолепна, всяваща страхопочитание матрона, която твърдо държеше на чистотата на родовата кръв.