Усмихната, Роберта подаде глава. „На малкия си пръст“ — тананикаше си тя, вирнала въпросната част от ръката си. С превзето махване затвори вратата и остави най-сетне Алена да довърши банята си.
Алена излезе от студената вода и с болка огледа напуканите си ръце. „Ще го завъртя на малкия си пръст“ — изимитира тя подигравателно братовчедка си. Но изведнъж лицето й се сгърчи от гняв. Стъпи с босия си крака на пода и изсъска:
— Проклето северняшко копеле!
ГЛАВА ПЕТА
Алена лесно избягваше срещите със заетия лекар, но естеството на работата беше такова, че все пак го виждаше по-често, отколкото беше полезно за душевното й равновесие. Между момчето Ал и мъжа Коул съществуваше известно напрежение и Алена на няколко пъти трябваше да изслушва хапливите му забележки. И макар това да беше сигурен признак, че не е разгадал тайната й, тя се питаше дали той възприема изобщо нещо друго от нея освен омазаното й лице. Защото гълченето му беше преди всичко по този повод. Разбира се, той не можеше да предположи какви усилия й струваше всяка сутрин цапането на лицето и косата. Изглежда, за него беше въпрос на чест да види един ден маскираното хлапе излъскано и чисто.
— Все някога ще те накарам да се измиеш — заплаши я той. — Виж си само косата! От мръсотия се е втвърдила като козината на глиган!
— Обзалагам се, че сте се родили с парче сапун в устата — отвърна Алена раздразнено. — Не съм виждал още такъв чистник като вас!
— По-скоро бих се запитал с какво си се родил ти! — сопна се Коул и се отдалечи с големи крачки.
Когато настъпи вечерта, в която Коул щеше да гостува на Роберта, Алена се измъкна от къщата. Не искаше да вечеря с останалите и да понася неодобрителните погледи на капитана върху себе си. А и той, разбира се, щеше да се запита как вуйчо Ангъс допускаше въобще такова мърляво дете на масата.
Макар че успя да се измъкне от празничната вечерна компания, Алена трябваше да изслуша пресните новини от Роберта. По-голямата братовчедка я потърси при първа удобна възможност. Беше й все едно, че Алена вече заспиваше, когато нахълта в стаята.
— О, Лени! Това беше най-вълнуващата вечер през живота ми! Бащата на капитан Лейтимър също е лекар. Жена му е починала малко след раждането на Коул. Сега вече съм сигурна, че са богати!
— Ти попита ли го? — прозина се Алена и сънливо зарови глава по-надълбоко във възглавницата си.
— Разбира се, че не, глупачке! Та това щеше да е невъзпитано. Но го знам и така.
Роберта се усмихна хитро.
— Коул е бил в чужбина и е възпитан на Изток, където той и баща му имат и други имоти освен къщата в Минесота. Коул ще наследи цялото състояние, когато умре старият господин. Та той и сега има собствен имот. Кажи ми — може ли някой, който няма пари, да твърди подобно нещо?
Алена замислено погледна в тавана.
— Той твърди ли го?
— О, Лени, нервираш ме! — скара се Роберта. — Аз просто знам как да науча нещо от някого, като поставям умело въпросите си.
— Ще го питам дали е богат — предложи Алена. — Нали това е всичко, което искаш да знаеш?
— И защо не? — оправда се Роберта. — Днес едно момиче трябва да знае при кого отива. Омръзна ми да нося тези стари парцали от преди войната. Ще си намеря богат мъж, който ще отгатва всичките ми желания по очите ми.
Алена потисна една прозявка.
— Късно е, Роберта. Уморена съм. Цяла вечер чаках долу на реката този човек да си отиде най-сетне. Не можем ли друг път да разговаряме за това? Утре трябва да ставам призори.
Роберта въздъхна, сякаш искаше да покаже състрадание към братовчедка си.
— Бедният Ал! Наистина не ти е лесно, но…
— Зная, не съм заслужила нищо по-добро! — Алена гневно разтърси възглавницата си заби малкия си юмрук в нея. — Човек може да си помисли, че капитан Лейтимър те е изпратил, за да ми отнемеш съня!
Алена почистваше сега всички болнични отделения за два дни. Тя лъскаше и търкаше, сякаш най-важното нещо на света беше да докаже на някакъв си капитан Лейтимър, че е заслужила всеки цент от заплатата си. Ранените приветстваха Ал като приятно разнообразие в монотонната сивота на съществуването си. Завързваха се кратки разговори — понякога горчиви, понякога шеговити; питаха се откъде идват, също и за семействата си. Алена окуражаваше тежко ранените и успокояваше тези, които буйстваха. Тя изпълняваше дребни куриерски поръчки и им носеше пощата. Изчезна вонята на мърша и гнило. Скоро всичко миришеше на подово масло и дезинфекционен сапун.
Отначало тежката работа беше за Алена само начин за печелене на пари. Но скоро това се превърна във вътрешен конфликт. Сърцето й беше при воюващите от Южните щати, но пряко волята си трябваше да признае, че беше обикнала част от мъжете тук. Някои бяха само с година-две по-възрастни от нея, а имаше и значително по-млади. Това бяха честни, достойни мъже, които бяха въвлечени като баща й и братята й във войната. Сега те лежаха в тесните походни легла и очакваха с големи болки оздравяването си… Или смъртта си.