— Излишно се притеснявате. Знам как да подхвана татко. Дулси ще сготви днес превъзходна лучена супа. Не бива да пропускате да я опитате.
Сърцето й заби лудо, когато той се усмихна и каза с видимо удоволствие:
— Ако не се случи нещо непредвидено, тази вечер ще съм свободен.
Роберта се мъчеше да остане спокойна, макар че вътрешно ликуваше.
— Радвам се, капитане. Но сега трябва наистина да ви оставя да се върнете към задълженията си.
Тя изчака за миг дали капитанът няма да се възпротиви, но отново трябваше да прикрие разочарованието си, когато той хвърли бърз поглед към големия часовник в преддверието.
Докато я изпращаше до вратата, тя постави нежно дланта си върху ръката му.
— Отнех ви много време, капитане. Прощавате ми, нали? Не разбирам много от работата на един лекар, но предполагам, че не можете да идвате и да си отивате, когато на вас ви е удобно.
— Наистина много съжалявам — отвърна Коул, докато я водеше към каретата и й помагаше да се качи. — Но ви уверявам, че посещението ви ми достави голямо удоволствие.
— Значи до довечера? — изчурулика тя учтиво.
— До довечера! — Коул се усмихна и отдаде чест, после се завъртя на токовете си и се прибра в лазарета, без да се обръща.
Роберта се загледа след него. Завладя я мисълта, че тази стройна фигура можеше да се носи с нея един ден из някоя бална зала. И многото му пари! От тази представа я побиха приятни тръпки. С върха на чадъра си тя почука по капрата.
— Джедидиа, преди да поемеш към къщи, мини по „Джексън скуеър“. От цял месец не съм излизала в неделя.
Когато каретата потегли, Роберта разтвори чадърчето си, за да предпази грижливо поддържаната си кожа от слънцето. Но го наклони така, че войниците, които спираха на улицата, да могат да се любуват на красотата й.
ГЛАВА ШЕСТА
Майор Мейгръдър очакваше Коул на стълбите. Стоеше разкрачен, със скръстени зад гърба ръце. Явно беше наблюдавал всичко.
— Хубава женска сте си хванали, капитан Лейтимър.
— Мис Крейгхъг — задоволи Коул любопитството му.
— Предполагам, южнячка.
— Точно така! Но не казвайте пред Ал „женска“, защото тя му е братовчедка, а нали знаете, че той умее да постави всекиго на място. — Коул се усмихна, като си представи късокракия, доста набит майор очи в очи с дребния, жилав Ал.
— Хм — изсумтя дебелакът. — Този малък сополив плъх!
— Съвсем не е плъх! Идва от една ферма по горното течение на реката. Загубил е родителите си във войната.
— Вие да не би да защитавате бунтовниците? Сега остава само да съжалите и генерал Лий.
Коул погледна майора право в лицето.
— Симпатиите ми принадлежат на всички, които страдат. Затова станах лекар. И професионалната ми клетва е свята за мен.
— Хм! — изгрухтя отново майорът и последва Коул в стаята за почивка. — Липсва ти опит от фронта, синко.
Той наблюдаваше Коул, който наля вода в един леген и започна да търка ръцете си с четка. Майорът топна ръце във водата, застана пред огледалото и ги прокара през прошарените си коси.
— Аз служа от четиринайсет години в армията. Участвах и във войната в Мексико. Осем години съм бил лейтенант. — Той изгледа накриво пагоните на Коул. — А вие за две години станахте капитан.
Майорът се облегна на скрина и скръсти ръце, като че се готвеше за изключително дълбокомислено изказване.
— Вашите красиви клетви помагат твърде малко в кипежа на битката, когато наоколо загиват мъже. Там, където още има смисъл, се оказва помощ, на останалите се бие доза обезболяващо. След това ги оставят на сянка и по-късно, ако още са живи, биват закърпвани.
В знак на несъгласие Коул поклати глава. Той знаеше, че му липсва боен опит. Но не смяташе, че в тежки случаи трябва да се действа толкова безсърдечно.
Мейгръдър се изпъна.
— Чаках ви, да ви отправя една покана. — Когато Коул го погледна леко учуден, той добави: — Идеята не е моя, а на Мичъл. Другите лекари искат да направят малко празненство в „Сацерак“. Вече чухте за победата при Броуд Рън, нали?
— Победа? Хм! Чух и за… как го наричате вие… „тактическото отстъпление“ на генерал Роси при Чикамагуа.
— Ние празнуваме само победи — изсъска майорът. — Преди войната да приключи, ще си го върнем стократно на проклетите джонита.
— Едно е сигурно — каза Коул изпод ръцете си, докато си миеше лицето. — Който и да победи, ще се лее още много кръв.
— Не сте ли твърде изнежен, капитане? — попита Мейгръдър ехидно.
Коул посегна към кърпата си.
— Не, майоре. Искам да кажа само, че всичко това е едно злополучно недоразумение.
— Значи не желаете да празнувате с нас? — Мейгръдър дебнеше отговора като ястреб.