— Мъжът с превързаните очи влиза след малко в операционната. Ще видя какво мога да направя за него, а ако довечера ми остане време, ще отида на вечеря у мис Крейгхъг и нейните родители.
— Само си губите времето с този ранен. Няма да издържи и до утре вечер. Затова по-добре си идете рано и се наслаждавайте на компанията на младата дама.
Коул остави кърпата настрани и облече чиста престилка.
— Каквото и да е състоянието му, майоре, аз съм задължен пред своята клетва. Мога поне да опитам, нали?
— Ваша воля, капитане. Но само ще удължите страданията му, преди да умре. Освен това за операцията ще са нужни поне двама лекари.
Един адютант отвори вратата.
— Последният пациент е вече в операционната, капитане, и му е даден хлороформ.
Коул кимна и се обърна към Мейгръдър.
— Доктор Брукс се съгласи да асистира. Има голям опит с коремните рани.
— Брукс! Но той е от противниковата страна! Внимавайте да не пререже гръкляна на нашия войник.
— Той е положил същата клетва като мен — каза Коул твърдо. — И се отнася към професията си със същата сериозност, както и аз.
Той отвори вратата и каза на тръгване:
— А сега ме извинете, но трябва да се захващам за работа.
Майорът го последва в лошо настроение. Разстройваше го това, че младите глупаци никога не искаха да приемат един добър съвет от него. Когато видя момчето, което работеше с мокрия парцал близо до операционната, раздразнението му стана още по-голямо. Северните щати пилееха ценните си долари, за да хранят такава мърлява паплач.
— Я вземи да свършиш нещо — развика се Мейгръдър. — Днес вече достатъчно се размотава!
Коул хвърли поглед назад, но преглътна хапливия отговор. Когато Ал го погледна озадачено, той му направи знак с глава и момчето бързо се отдалечи.
— Изглежда, имате слабост да събирате тук всевъзможни скитници — каза високомерно Мейгръдър. — Умолявам ви за в бъдеще да сдържате желанието си да ги водите при нас. На малкия просяк не може да се разчита.
Коул се усмихна кротко.
— Не бих казал, майоре. Никога не съм се страхувал да застана с гръб към него. Освен това и при най-добро желание не би могъл да стори някаква беля.
— Ха! — каза Мейгръдър заядливо. — Малките са най-опасни. Те удрят там, където боли.
Коул се изсмя на дебелашкия хумор на майора.
— Ще се постарая да го запомня.
По стълбите се чуха стъпки. Появи се един белокос мъж.
— Всичко е готово, доктор Брукс — заяви Коул.
Възрастният мъж кимна и хвана износената си лекарска чанта.
— Заведете ме при болния.
Изминаха почти три часа, докато изнесат слепия войник от операционната.
— Внимателно — предупреди Коул санитарите. — По него има повече шевове и бодове, отколкото по някой гоблен!
Доктор Брукс бършеше ръцете си.
— Вярвате ли, че ще оцелее?
Коул въздъхна и съблече кървавата си престилка.
— Скоро ще видим. Засега можем само да се молим и да се надяваме, че няма да получи перитонит.
— Момчето трябва да бъде щастливо, че го оперирахте вие. По мое време нямаше толкова надарени и търпеливи хирурзи.
С едно повдигане на раменете Коул отхвърли комплимента.
— След като изобщо си правим труда, нека да свършим работата възможно най-добре.
Доктор Брукс извади часовника си.
— Шест без нещо. Ще се кача набързо до горе, а после ще потърся нещо за ядене. Не вярвам, че млад мъж като вас ще се съгласи да вечеря с дъртак като мен…
— Обещал съм вечерта на една млада дама — каза Коул усмихнат.
Брукс се засмя гърлено.
— Тя ще ви прави по-добра компания от мен.
Той се запъти към стълбите, но спря отново и се извърна към Коул.
— Това момче, което шета тук и почиства всичко — ще имате ли нещо против да го делите с мен?
— За Ал ли ми говорите?
— Не зная как се казва, дори не зная как изглежда. Но всеки път, когато минавам оттук, той лази на четири крака и търка пода. Ако мога да го разпозная по нещо, това са само задните му части.
— Сега не мога да ви кажа, но ще си помисля — обеща Коул на своя колега.
Брукс кимна с разбиране.
— Е, добре, ако решите, изпратете го горе.
Когато напусна лазарета, Коул видя Ал, седнал на гредата, която служеше за връзване на конете. Капитанът учудено се взря в момчето.
— Мислех, че вече си си отишъл. Какво правиш тук толкова късно? — Коул погледна към завързаните коне. — Къде е старата ти кранта? Само не казвай, че те е хвърлила от гърба си?
— Днес не съм с коня — отвърна кратко Ал. — Роберта взе каретата и вуйчо Ангъс е впрегнал Ол Тар.
— Значи трябва да се прибираш сам?
— Не е страшно. Ще взема следващия конски трамвай до магазина на вуйчо. Може би ще е още там.