— А ако не е?
— Все едно, не съм ви молил да ме взимате със себе си — кипна Алена, за да предвари поканата на капитана. Настръхваше само при мисълта за това. Без сандъка, който да я разделя от гърба на доктора, ездата отзад можеше да се превърне в много неприятно преживяване. Тя имаше чувството, че прилича все повече на зряла жена.
— И какво чакаш тук?
— Питах се… — беше й трудно да признае, че е загрижена за един янки. — Питах се дали момчето е издържало операцията?
Коул обърна коня си и се загледа в Ал, който накрая преодоля стеснението си и каза:
— Ами и аз си имам моменти на слабост.
Коул се засмя тихо.
— Ти ме учудваш, Ал.
— Издържал е, нали? — Тя засенчи очи срещу залязващото слънце и се опита да види лицето му.
— Боби Джонсън издържа — потвърди Коул. — Ако преживее следващите дни, ще отърве кожата.
— Това е всичко, което исках да знам.
Алена се изправи, за да слезе от гредата, но тежките ботуши се изхлузиха от краката й и тя загуби равновесие. В следващия миг се приземи върху меките си задни части в прахта. Извика от болка и този вик изплаши коня на Коул. От страх да не бъде стъпкана от животното, тя забрави за своя позор, заряза ботушите си и скочи бързо на крака. Това дойде вече много дори за сериозния Коул. Той избухна в неудържим смях, с което си навлече гнева на Ал.
— Ще съжалявате за това, янки! За малко не ме стъпка вашето муле!
Алена се държеше за натъртеното място и вътрешно проклинаше, че дори когато охка, трябва да преправя гласа си.
— Ще получиш синини — поучаваше я компетентно Коул. — Ако позволиш на един янки да те лекува, имам мехлем, с който мога да те намажа.
— Не, сър — каза Алена високо. — Не бих си свалил панталоните пред никой янки!
Коул беше сигурен, че гласът на Алена кънти надлъж и нашир. Той въздъхна измъчено и затвори очи.
— Постигна само това, че всички ни зяпат и си мислят най-лошото. Доволен ли си?
Ал се изкикоти радостно и мушна палци в гайките на панталона си.
— Сега ви натопих, а, янки? Най-после ви натопих! И знаете ли какво? — Със злорад израз на лицето Ал се приближи до Коул. — Ще се пукна от смях, когато ви обесят.
— Майор Мейгръдър ме предупреди да се пазя от теб — каза Коул отвратен. — Трябваше да го послушам.
— Точно така. Аз също не го понасям.
— Е, какво сега? Ще яздиш ли с мен?
Той се питаше защо изобщо си създава главоболия.
— Можеш да почакаш пред жилището ми, докато се преоблека.
Раздразнен, Ал скръсти ръце пред гърдите си.
— Да не би да отивате при Роберта?
— Тя ме покани за вечеря, ако нямаш нищо против.
— Не ми пука кого кани Роберта. Около нея постоянно се въртят разни фукльовци. Но не си въобразявайте, че ще седна с вас на масата. Тя и без това не е моя. Аз се храня с янки само когато нямам друг избор.
— Тръгваш ли с мен? — попита нетърпеливо Коул.
— Нямам намерение да се друсам върху вашия състезател — каза тя, като се потри отново отзад.
— Мислех в къщи да впрегна бричката — каза Коул, повдигайки рамене. — Прави каквото щеш. Във всеки случай спокойно можеш да носиш и женски дрехи, толкова си пухкав. Между другото — той посочи малките боси стъпала, — повечето момичешки обувки ще са твърде големи за теб.
Алена присви тънките си палци, защото знаеше, че Коул е прав.
— Бричката ли казахте? Добре тогава, ще дойде пред вашето жилище. — Така можеха да се спестят няколко пенита, а в днешно време това е цяло състояние, помисли си тя.
— Ако не дойдеш навреме, ще тръгна без теб.
Алена вдигна ботушите си.
— Ще бъда там, янки.
Тя не само беше навреме там, а трябваше дори да изчака. Премина с провлачена стъпка през площада, като от време на време хвърляше поглед към прозорците на апартамента на Коул. Няколко войници на Северните щати преминаха и я блъснаха. Изпълнена с омраза, тя се загледа подире им. След това се обърна към паметника на Ендрю Джексън и изпълнена с гняв, прочете надписа, който генерал Бътлър беше наредил да издълбаят в пиедестала: „СЪЮЗЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАПАЗЕН“.
— Типично за янките — каза си тя с презрение.
В този миг се чу тропот от копита и скърцане на колела. Тя разпозна Коул в малката бричка, махна с ръка и тръгна към него.
— Мислех, че няма да успееш — каза той, докато спираше коня.
В късния вечерен здрач тя видя лицето му и мекия жълтеникав блясък на униформените копчета, в които се отразяваха светлините от прозорците. Понякога се учудваше колко добре изглежда този капитан.
— Там наистина ли има място и за мен?
Коул издърпа една дълга тънка пура от джоба на куртката и бавно го закопча.