— Аз във всеки случай не се хвърлям в ръцете на янките!
— Ти просто ревнуваш! — отвърна Роберта и тръгна след нея. — Ревнуваш, защото никога няма да хванеш мъж като Коул Лейтимър, каквато си кльощава. Че нали той ще падне от леглото от смях!
Алена беше изгубила ума и дума от жестоките слова на Роберта. Беше почти убедена, че братовчедка й е права.
— И ще ти кажа още нещо, Алена Макгарън — повиши тон Роберта, — ще докарам нещата с Коул Лейтимър дотам, че той да се ожени за мен.
Роберта се обърна и се усмихна триумфално, докато Алена каза съвсем спокойно:
— А как ще се оправдаеш, когато той открие, че не си вече девствена?
Роберта стоеше като ударена от гръм. Не й достигаше въздух.
— Откъде знаеш? — Гласът й се превърна в бездиханен шепот: — Откъде знаеш това? — повтори тя.
Алена каза презрително:
— Чух, когато Чед Уилямсън се хвалеше пред братята Четлър. Сега всички те са мъртви, така че аз, изглежда, съм единствената, която знае.
Роберта заплашително сви юмруци и ги размаха пред лицето на Алена.
— Ако кажеш нещо на Коул, ще му издам твоята малка тайна. Кълна ти се!
Роберта се поуспокои. Тя полека възвърна надменния си тон.
— Освен това оттогава мина много време. Бях на петнайсет и се случи един-единствен път. — По лицето й се появи израз на отвращение. — И бездруго не ми хареса. Цялото това пъшкане и натискане! После цяла седмица не можех да седя.
— Капитан Лейтимър е лекар. Сигурно ще усети, че…
Роберта прекъсна Алена:
— Все ще измисля нещо, за да го заблудя!
Алена влезе в стаята си.
— Изглежда, има доста голям опит с жените.
Роберта стоеше плътно зад нея.
— Мисля, че ще ми повярва!
Братовчедка й я погледна и каза небрежно:
— Но първо ще трябва да го накараш да се ожени за теб!
Роберта изсумтя презрително.
— Това е лесно като две и две. Той вече се хвана на въдицата, само че още не го знае.
Алена кимна замислено.
— С интригите си може и да успееш, може дори да го заблудиш в леглото. Но се питам дали някога ще бъдеш щастлива, искам да кажа: наистина щастлива.
— Не говори глупости! Разбира се, че ще бъда. Той има пари…
Алена се изсмя надменно.
— И ти мислиш, че парите ще те направят щастлива? Една жена трябва с радост да дели леглото със съпруга си, да му ражда деца…
— Деца! Все още не искам да си развалям фигурата с мътене!
Алена наблюдаваше братовчедка си почти съчувствено.
— Щом наистина обичаш един мъж, тогава ще искаш и деца от него.
— Така си мислиш. Но ти, грозно патенце, би била щастлива дори само ако някой мъж те погледне!
— Ако смяташ, че вече си ме наранила достатъчно — измърмори Алена, неспособна да придаде по-твърдо звучене на гласа си, — бих отишла сега да спя. Утре трябва да съм рано в лазарета.
— Разбира се! Трябва добре да си починеш, за да можеш да търкаш всичките тия подове. Коул каза, че го правиш отлично!
Роберта усети, че думите й попаднаха право в целта, и затвори с трясък вратата след себе си.
Алена остана сама. Сълзи на гняв бликнаха от очите й и се застичаха по бузите. Дълбоко засегната от злобата на Роберта, тя угаси лампата и се загледа в лунната светлина, която се изливаше на широки талази в стаята й.
Обидите я бяха наранили твърде дълбоко. Още по-страшно беше, че същите отчаяни мисли отдавна мъчеха и нея самата, а й беше невъзможно да ги отблъсне.
ГЛАВА ОСМА
Петъчната сутрин започна за Алена с невъобразим хаос. Тя се успа, а оттам нататък всичко тръгна с главата надолу. Метлите й се струваха оловно тежки както никога досега. Отстъпвайки назад, тя се препъна в кофата с мръсна вода. Мътните струи се изляха отгоре й, докато тя риташе, паднала на пода. Потърка наранените си лакти и с тихи проклятия се изправи на крака. С периферното си зрение зърна капитан Лейтимър, който искаше да провери откъде идва този шум. Без съмнение смяташе да я постави на място с някоя остра забележка заради несръчността й. Алена едва не хвърли кофата по него. Когато той си тръгна, тя се изплези подире му и се зае да изстисква мръсната вода от дрехите си. Можеше да мине и без бащинските му наставления.
Около обед тя намери време да се осведоми за състоянието на Боби Джонсън. Той все още беше под влиянието на високата доза морфин, която по време на лечението трябваше да намалява болките му и да го успокоява. Алена беше доволна, когато разбра, че е жив.
В ранния следобед тя отново привлече критичните погледи на капитана върху себе си. Лъскаше последния прозорец, когато усети, че той я наблюдава замислено, а това никак не й беше по вкуса. Разбира се, всеки янки можеше да разгадае маскарада й, но тя предполагаше, че капитан Лейтимър просто се отвращава от мръсните й дрехи. Друго, изглежда, не го интересуваше.