Тя се направи, че не го забелязва, и продължи да работи, докато той се приближаваше. Когато застана плътно зад нея, тя се обърна и зае отбранителна поза.
— Не се плаши, нямам намерение да те бия — каза кротко Коул. — Поне засега.
Алена обърса нос с ръкава си, като придружи това действие със съответното подсмърчане.
— Баща ми ме е учил никога да не се обръщам с гръб към янките. — Те презрително изгледа Коул от горе до долу.
— Вероятно изпитваш големи трудности да спазваш това правило тук, при наличието на всички тези войници от Северните щати — каза Коул с натежал от подигравка глас.
— Вярно е, янки — Алена бръкна в джоба си и издърпа едно мърляво парче плат, в което издуха шумно носа си. — Тук почти няма местенце, където да не си принуден да се чепотиш пред непознати.
— Свърши ли? — запита нетърпеливо Коул. — Имам още една работа за теб, макар че изобщо не ми се ще да ти я възлагам.
— Мога да си представя — изпъшка театрално Ал. — Или не ви харесва външният ми вид, или ще искате нещо от мен. Сега пък какво има? Още мръсотии на янките ли има за бърсане?
Коул се изсмя хладно. Непрекъснатото мърморене постепенно беше започнало да го изнервя, но тъй като познаваше чувствителния характер на Ал, той го смяташе по-скоро за дърдорко. Момчето постоянно си просеше някое наказание или по-остра дума. Но пък полагаше толкова усилия, че Коул беше решил да не предприема нищо. Той се овладя и не обърна внимание на нахалния въпрос на Ал.
— Нещо по-гадно, опасявам се.
Алена изтръпна вътрешно. Тя се беше зарекла, че ще е по-добре да напусне работа, отколкото да почиства помещението, в което лекарите ампутираха крайници. Стомахът й нямаше да го понесе.
— Ела с мен! — Коул тръгна към вратата и се извърна към Алена, която стоеше нерешително. Той заповяда остро: — Хайде, тръгвай! Недей да стоиш там като истукан.
Алена кипеше от гняв. Мъжът явно познаваше уязвимите й места.
— Мислех, че ще ходите днес следобед при Роберта! Защо се мотаете още тук?
Коул учудено повдигна вежди.
— Струва ми се, че информацията ти е погрешна.
Алена сви рамене.
— Вчера доста бързахте да стигнете при семейство Крейгхъг. Тогава си рекох, че искате да виждате Роберта възможно по-често…
— Аз съм тук преди всичко, за да се грижа за ранените, а не за да гоня дамите в околността, колкото и приятно да е това. А ти… — погледът му се впи в сивите очи на Ал, — ти си тук, за да почистваш. Хайде, тръгвай!
За голямо облекчение на Алена те се изкачиха до третия етаж, където досега не й бяха разрешавали да влиза. Беше горещ ден и тук, горе, беше още по-задушно. Пот струеше от всичките й пори, памучната й риза лепнеше по раменете и по гърба. Между гърдите й се стичаха ситни капчици. Тя трябваше да прояви желязна воля, за да не се почеше. Жегата измъчваше дори и Коул в безупречната му униформа и лъснатите до блясък ботуши.
С прекалено големите си обувки Алена се мъчеше да върви в крак с капитана, който правеше твърде широки крачки. Тя го последва през едно обширно помещение. След това влязоха в стаичка, където на малка писалищна маса седеше някакъв сержант. В края на къс коридор имаше врата, която стоеше полуотворена. Зад вратата беше събрано цяло отделение войници от Северните щати, които играеха карти. Зад сержанта един войник стоеше на пост пред друга врата. Беше задушно. Куртките на войниците бяха пропити с пот. Когато сержантът съзря капитан Лейтимър и Алена, той обърса веждите си с една червена носна кърпа, кимна на Коул и се надигна, за да отключи охраняваната врата.
Те надникнаха в помещение, което беше двойно по-голямо от помещението на партера. Беше пълно с легла, на които лежаха войници от Конфедерацията. Мнозина от тях носеха още сивата униформа с отличителните знаци. Някои лежаха неподвижно и гледаха апатично в тавана. Други се въртяха и стенеха в леглата си. Един млад войник, чието легло стоеше близо до вратата, се раздираше от кашлица, като че дробовете му щяха да изхвръкнат от гърдите. Когато влязоха, той се опита да се усмихне с треперещи устни. Но нов пристъп на кашлица прекрати опита. Алена знаеше, че тези мъже бяха пленници, които чакаха тук своето оздравяване, преди да бъдат откарани в затворите на Шип Айлънд и Форт Джексън.
— Това тук е Ал — заяви Коул на мъжете. — Той ще почисти помещението ви. — Посегна зад себе си, за да издърпа момчето напред, но ръката му беше отблъсната яростно.
— Махнете ръцете си от мен! — скара му се Алена. — Не ме закачайте, янки, иначе ще си имате неприятности!