Един висок, недодялан войник се затресе от смях.
— Охо, капитане, къде заловихте това диво зверче?
— При една разправия с няколко наши войници — отвърна Коул делово. — Погрешно сметнах, че нашите хора имат числено превъзходство, но сега знам, че съм ги спасил от голяма беда.
От дъното на помещението загърмя гласът на един разплут мъжага.
— Хей, малкия, защо всъщност работиш за янките? Майка ти не те ли е научила на нещо по-добро?
— Опита се. Но в края на краищата трябва да се живее от нещо, нали? — отвърна Ал и сви рамене.
Мъжът се облегна назад в кревата си и замислено се почеса по брадичката.
— Изглежда, не те хранят достатъчно. Обикновено такъв малък сополанко като теб седи още в скута на мама. Може би наистина си твърде млад, за да го разбереш, но честните хора предпочитат да умрат от глад, отколкото да вършат работата на смрадливите янки.
Ал небрежно се приближи до мъжа и посочи отпадъците, които се търкаляха около кревата му.
— Това не е мръсотия от янките, мистър. Това е вашата собствена мръсотия!
Мъжът се надигна заплашително, но сивите очи го гледаха невъзмутимо.
Останалите войници се изкикотиха сподавено. С почервеняло от гняв лице мъжът се развика:
— Хващай се на работа! Иначе ще ти нажуля задника с дръжката на метлата!
Погледът на Алена като че случайно се премести върху здравия крак на мъжа. Другият беше стегнат с дълга дървена шина.
— Хайде, опитай Джони, но рискуваш да се сдобиеш с още един дървен крак!
Опасенията на Коул относно сигурността на момчето се разсеяха без остатък след тази кратка словесна престрелка. Ал беше като малко бойно петле, което залагаше всичко на една карта.
Алена се огледа, когато от едно помещение в другия край на болничната стая се появи възрастен мъж с квадратна фигура. С тих ужас тя разпозна доктор Брукс — домашния лекар и приятел на семейство Крейгхъг.
— Капитан Лейтимър! — извика той. — Ако имате минутка време, бих ви помолил за съвет.
Лекарят се приближи до кревата на един войник и поговори тихо с него, после отметна чаршафа, с който беше завит. Алена дори не се опита да различи дали войникът имаше друго покритие на тялото, освен коремната превръзка. Но в желанието си да не гледа натам тя се извърна рязко и се сблъска с капитана.
— Ал! — извика той и посегна към нея, за да я предпази от падане. — Какво ти е?
— О, това е само от горещината — промърмори извинително тя.
— Тогава си свали горната дреха, по дяволите. Направо ще се свариш!
Той посегна да разкопчае горните копчета на ризата й, но ръката му беше отблъсната със силен плясък.
— Не ви ли казах — долу ръцете!?
Тя почти крещеше. Един стол се преобърна с трясък. Следван от сержанта, часовият влетя в стаята, готов да задуши всякакъв бунт още в зародиш. Коул стреснато гледаше момчето и потъркваше ударената си ръка.
— Почакай, Ал — скръцна със зъби той. — Само почакай!
— Аз ви предупредих, нали така? Не ме докосвайте! Ако не ме послушате, вината ще си е лично ваша.
— Ал! — кокалестите скули на Коул потръпваха от гняв. Сините му очи се бяха свили в тесни процепи. — Изобщо не си даваш сметка колко възмутително е поведението ти!
Ал се задоволи да отвърне само с леко помръдване на раменете. Накрая Коул се обърна към сержанта.
— Всичко е наред. Можете да си вървите. Но не изпускайте от очи този малък вироглавец. Че като нищо може да предизвика нова война.
След един последен предупредителен поглед към Ал той се отдалечи, за да разговаря с доктор Брукс. Алена се зае с почистването на стаята. Наведе се, за да събере няколко томчета със стихове, които лежаха разпръснати около едно легло.
— Хей! — изстена войникът, който лежеше там. Беше твърде слаб, за да повдигне глава от възглавницата. — Ти от този край ли си?
— От горното течение съм — отвърна тя.
— Тогава може би познаваш едно момиче, което живее на около десет мили от Александрия? — попита той със свистящи гърди. Очите му светеха, изпълнени с очакване. — Тя беше красиво дребно създание, не по-висока от теб. Понякога даваше на нашата дружина по нещо за хапване. — Той преглътна с мъка. — И ни оставяше да пренощуваме в плевнята. Така и не научих името й, но при нея имаше един огромен чернокож, който винаги беше нащрек. Пазеше я като хрътка. Тя го наричаше Саул.
Алена се обърна с гръб към него и промърмори:
— Всички хора там се изнесоха. Тя вероятно е заминала с другите.
— Жалко. — Войникът се закашля, след което продължи: — Мислех си, че може би… когато войната свърши и изляза от затвора… ами, мислех да отида пак нататък… Тя беше истинска малка дама. Делеше всичко с нас, пък и тя самата нямаше много. Щеше ми се да изразя по някакъв начин благодарността си към нея.