Ръцете на Алена трепереха. Там лежеше един млад мъж, един човек, който скоро щеше да изчезне зад стените на затвора. Как можеше да му каже, че всичко, което беше останало от онова момиче, сега стоеше пред него във вид на кльощаво, опърпано хлапе?
Тя се сепна, когато усети една ръка върху рамото си. Ужасно притеснена, погледна в лицето доктор Брукс.
— Значи ти си момчето, с което капитан Лейтимър ме предупреди да внимавам — засмя се той. — Доста трудно го убедих да те изпрати тук.
Той намигна дружелюбно, когато Алена го погледна право в очите, но от изненада долната му челюст увисна до гърдите.
— Господи!
Алена знаеше, че я е познал. С една гримаса тя му каза безмълвно да не я издава пред останалите. Когато се овладя, доктор Брукс се прокашля уж случайно и отиде обратно при Коул. Хвана по-младия си колега под ръка и тръгна с него към вратата.
— Има още нещо, което исках да обсъдя с вас, капитане. Морфинът ни е на привършване…
С тези думи двамата излязоха в преддверието. Алена пое дълбоко въздух. Доктор Брукс щеше така ревностно да пази тайната й, както се грижеше и за оздравяването на войниците на Конфедерацията.
Лек повей погали лицето на Алена и внезапно я накара да си припомни къде се намира. Усети колко по-хладно беше тук, отколкото в която и да е друга болнична стая на лазарета. Тя повдигна глава и видя един отворен капак високо горе на тавана.
— Тъпите янки още не са загрели — изхили се разплутият войник, с когото Алена се беше заяла преди. — Те са ни заврели тук, за да не бягаме през прозорците, но не са се усетили, че това е най-хладното място в лазарета.
Доктор Брукс влезе отново в помещението и погледна Алена с бледосините си очи.
— Бих искал да разменим няколко думи на четири очи, Ал, но първо си свърши работата.
В събота Алена работеше под надзора на Роберта в магазина на вуйчо си. Тъй като до петък вечер се справяше с всичките си задължения в лазарета, капитанът й беше дал почивка в събота. Когато Роберта разбра това, тя нагласи нещата така, че на Алена не й оставаше нищо друго, освен да предложи „доброволно“ помощта си. Самата Роберта цял ден отблъскваше настойчиви предложения, докато пъргавият й ум беше зает със счетоводни сметки. Тя седеше на писалището на баща си и се радваше, че янките се увъртаха изключително около нея и не обръщаха внимание на невзрачното момче, което подреждаше магазина и бършеше прах.
Неделята беше посветена на ходенето на църква и на поддържането на добрите съседски отношения. Но Алена не придружаваше семейство Крейгхъг, тъй като нямаше с какво да се издокара. Все пак по този начин можеше да се освободи за няколко часа от бдителния поглед на Роберта и от хапливите й подигравки. Дулси и семейството й ходеха в тяхната си църква и обикновено това продължаваше целия ден. През тези часове на покой Алена се къпеше и се парфюмираше. Обличаше най-хубавата си, макар и старомодна рокля и се наслаждаваше за кратко на възможността да бъде жена.
Беше ранен следобед, когато тя погледна през предния прозорец и за свой ужас съзря капитан Лейтимър, който яздеше по пътя към къщата.
Изпаднала внезапно в паника, Алена изтича в стаята си. Там бързо свали роклята и обувките и навлече омразния мъжки панталон и отвратителната риза. Ботушите бяха достатъчно високи, за да скрият чорапите на краката й. Набързо натри лицето си с мръсната смес, която държеше винаги под ръка. Старата шапка щеше да прикрие чистите й коси. Нямаше да й стигне времето да омаже и тях, дори да се беше насилила да го стори.
На вратата се позвъни. След кратко изчакване — отново. Алена затаи дъх. Тя се надяваше, че капитанът ще си тръгне. Най-сетне чу стъпките му на верандата. Изчака още известно време, като броеше секундите. През балконската врата не можа да открие и следа от капитана и коня му.
Пристъпи на пръсти, за да не вдига шум с ботушите и заслиза по външните стълби. За да изключи всякаква възможност за неочаквана среща с Коул, тя се затича през храстите към задната част на къщата. Тогава съзря конюшнята и хукна към нея. През главата й мина мисълта да оседлае бързо Ол Тар — стария впрегатен кон, и да се спусне към един страничен ръкав на реката, където никой нямаше да я притеснява. Точно когато се канеше да премине през широко отворената врата на конюшнята, тя хвърли още един поглед през рамо. В следващия миг се блъсна с пълна сила в капитан Лейтимър, който стоеше с гръб към нея до водната помпа. Ударът беше толкова силен, че Алена изгуби равновесие и се приземи на пода на конюшнята, покрит с конски тор.