— О, аз се занимавах толкова време с онзи там, че накрая взе да ми омръзва — каза Коул и се изсмя.
— Ал ли имате предвид? — Роберта веднага стана подозрителна и хвърли бърз поглед към момчето. — И какви ви ги наприказва той?
— Убеден съм, че с удоволствие ще ви разкаже всичко сам.
Коул млъкна и погледна към бащата на Роберта, който грубо му обърна гръб. Явно гостоприемството на семейство Крейгхъг си имаше своите граници.
Коул не искаше да предизвиква семеен скандал и затова каза със съжаление:
— Опасявам се, че сега ще трябва да ви напусна. И без това вече закъснявам.
С тези думи той скочи на седлото и докосна с върха на пръстите си периферията на шапката си.
— Довиждане, мис Крейгхъг! — И извърнат към Ал, добави: — А теб ще видя утре в лазарета!
Роберта прикри разочарованието си и го дари с любезна усмивка.
След като Коул си замина, Роберта изчака родителите й да се приберат в къщата. Тогава се нахвърли яростно върху Ал. Струваше й големи усилия да говори с тих глас, но интонацията й беше остра и обвиняваща:
— Какво, по дяволите, си правила с капитан Лейтимър, малка отрепко? Ако си му разказала за мен…
Алена се престори на самата невинност.
— Господи, просто не разбирам какво ми стана! — Тя знаеше от какво се опасява братовчедка й и искаше да се наслади изцяло на отмъщението. Реши да подържи Роберта още известно време под напрежение.
— Алена Макгарън! Ще ти оскубя косите косъм по косъм! — заплаши Роберта, но братовчедка й отвърна само с повдигане на рамене.
— Най-лошото обаче не е това, което казах, а това, което сторих.
Роберта разтвори широко очи, мислите й се объркаха.
Алена смутено облиза устните си, като че изпитваше съчувствие към страданието на братовчедка си.
— Сборичкахме се в конюшнята! — каза тя небрежно. — Той дори хареса парфюма ми!
— Лени! — Гласът на Роберта едва не пресекна. — Ти се подиграваш с мен! Знам го! Ако не ми разкажеш веднага всичко, ще съжаляваш!
— О, успокой се! — каза Алена властно. — Изглеждаш, като че ли ще се пръснеш всеки миг. Та аз, без да искам, така се блъснах в него, че той падна по корем!
— Мисли му, ако това не е всичко! Мисли му, ако криеш нещо от мен! — заплаши Роберта и остави Алена сама.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Беше се захладило. Непоносимата жега на късната есен беше поотминала. Косите на Алена бяха пораснали дотолкова, че все по-често предизвикваха неодобрението на Коул. Накрая след дълги увещания тя повери къдриците си на фризьорските умения на Лийла. Късата, кокетна прическа се оказа много подходяща. Тя подчертаваше красотата на големите сиви очи и фините, крехки черти на лицето. От редовната и силна храна леката като перце и тънка като вейка фигура постепенно се превърна в тяло на съзряваща млада жена. И въпреки това всичко трябваше да продължава както досега! Тя се чувстваше все по-неудобно в износените момчешки дрехи. Но нямаше друг изход.
Беше понеделник. Както обикновено този ден лекарите правеха заедно визитация в болничните помещения. Така пациентите получаваха възможност да споделят своите болки и оплаквания. За съжаления по време на визитацията майор Мейгръдър имаше навика да не се отделя от генерала и извадил молив и бележник, хвърляше предупредителни погледи към онези мъже, които твърде открито се оплакваха от персонала на лазарета. Освен това при тези обиколки лекарите решаваха кои пациенти могат да напуснат леглата и да бъдат обявени за ограничено годни за служба.
Алена тъкмо беше започнала работата си, когато една рота войници в сиви униформи и с дрънчащи вериги на краката слезе по стълбите. Доктор Брукс неуморно се бореше мъжете да остават възможно по-дълго в лазарета, докато се възстановят напълно. Ако ги откараха прекалено рано в затворите, това често се равняваше на смъртна присъда. С болка на сърцето Алена се загледа след войниците. За много от тях войната беше свършила. Ако не им се удадеше да избягат от силно охраняваните затвори на янките, те никога повече нямаше да вземат участие в битките, а трябваше да се борят с невъобразимите лишения на пленничеството.
Когато войниците преминаха с провлачена стъпка покрай нея, някои от тях й подхвърлиха по няколко думи. Набитият сержант, с когото Алена се беше скарала горе в болничното помещение, размаха вдигнатия си юмрук и се усмихна на предрешения хлапак.
— Дръж се, момчето ми! Войната все още не е загубена! — Гласът му звучеше някак кухо, като че той искаше сам да се окуражи.
Алена се замисли за подходящ отговор, по пленниците вече я бяха подминали и само ехото от стъпките им и ритмичното дрънчене на веригите останаха зад тях. Очите на Алена се напълниха със сълзи. Когато вдигна поглед, тя видя, че Коул я наблюдава. У нея се надигна безгранична омраза към янките. Брат й също можеше да бъде сред окованите войници. Мразеше тази война. Мразеше враговете на Южните щати. Но най-много мразеше Коул Лейтимър.