Изражението в очите на Ал не убягна на Коул. Той беше достатъчно съобразителен, за да не каже нищо, защото всяка дума сега щеше само да усили потиснатата омраза у малкото хлапе. Коул знаеше, че времето лекува всички рани. Но тази сутрин Алена с огорчение стана свидетел на още един конвой от пленници, които пристигнаха, за да заемат освободилите се легла.
По всичко личеше, че състоянието на Боби Джонсън постепенно се подобрява. Малко по малко дозите морфин бяха намалени, но всеки път, когато Алена заставаше до леглото му, за да размени няколко думи с него, младият войник извръщаше глава настрани и отказваше да разговаря. Навън бушуваше буря, когато една сутрин тя го завари с лист и перо в ръка. Мъчеше се да пише писмо. Тя застана така, че да може да наблюдава резултата от усилията му. Хартията беше окапана с мастило, редовете се кривяха нагоре и надолу.
— Това никой не може да го разчете — каза тя.
Той незабавно спря да пише, смачка хартията на топка и с отчаяна въздишка я запрати в стената.
— Хей, янки, недей да мърляш тук! Да не мислиш сега, че ще отида да я вдигна?
Отговорът му беше остър и пълен с горчивина.
— Тая свинщина, която сторихте вие, южняците, с мен, никой не може да я оправи вече!
— Гробищата са пълни с по-тежки случаи от твоя, а там съвсем не лежат само янки!
С неутешима болка войникът замята главата си на двете страни.
— Хиляди пъти бих предпочел да съм мъртъв. Ако някога се завърна вкъщи, до края на живота жена ми ще трябва да ме храни. Не мога да искам това от Джени! Та коя жена би желала да има слепец за съпруг?
— Аз пък си мисля, че тя ще бъде страшно щастлива, че изобщо се прибираш, янки!
— Недей да ме наричаш вече янки! — закрещя й той.
— Добре де. Знам, че се казваш Боби Джонсън. Вече сме се виждали веднъж навън пред операционната.
След дълго мълчание Боби каза:
— Това ти ли си, Ал?
— Тъй вярно, аз съм.
Боби Джонсън въздъхна дълбоко.
— Мисля, че имам прекалено много време да се самосъжалявам.
Алена се загледа надолу към младия мъж. Искаше й се да го утеши, но се опасяваше, че може да бъде разобличена. В крайна сметка тя преодоля съмненията си.
— Знаеш ли, не съм много добре с четенето, но понякога се чудя какво да правя. Искаш ли да ти чета от време на време по нещо?
— Би било хубаво.
През следващите дни Алена гледаше да свърши бързо с работата си, за да седне след това за малко до кревата на Боби Джонсън и да му чете. След известно време той дори се съгласи да й диктува писма до майка си и до жена си. Веднъж, когато Алена току-що беше прочела последната страница на един кратък роман, тя вдигна поглед от книгата и видя смутения израз на лицето му.
— Какво има? Не ти ли харесва? — попита леко разочарована.
— Много ми хареса — каза бавно той. — Но ми направи впечатление, че при четенето гласът ти стана някак по-мек. Струва ми се, че доста си понаучил в училище, макар че постоянно го отричаш.
Студени тръпки полазиха Алена по гърба, дъхът й секна. Внезапно разбра колко лошо беше преправила гласа си.
— Знам, че ти не си Ал — ръката му потърси китката й. — Ти си… ти си една малка жена! Ти си момиче! Как си измисли името Ал?
— Алена — прошепна тя.
— Млада ли си?
Пръстите му се плъзнаха по фините форми на ръката й. Тя беше отрудена и груба, но със сигурност не беше ръка на възрастен човек.
— На седемнайсет. — Алена прехапа устни и попита плахо: — Няма да казваш на никого, нали?
— Обясни ми, защо всички трябва да мислят, че си момче? Тогава ще мога да си създам собствено мнение.
След кратко двоумение Алена реши да се довери на мъдростта на слепеца и му разказа историята си с всички подробности.
— Не съм шпионирала — увери го тя, когато свърши. — Но отсъди сам. От твоето мнение зависи свободата ми.
Последва ужасен миг, изпълнен с напрежение и страх, след което той каза:
— Винаги съм обичал историята на Оливър Туист. Искаш ли да ми почетеш от нея?
Сълзи на облекчение рукнаха от очите на Алена. За да ги прикрие, тя заоправя чаршафите на леглото му.
— Вуйчо ми има тази книга в кабинета си. Ще я донеса утре.
Преди да си тръгне, тя рече:
— Моля те, не казвай нищо на капитан Лейтимър.
— Няма, освен ако не е крайно необходимо — обещай той.