Тя изрече последните думи със сарказъм и Жозефин се изчерви. Смотолеви някакво едва доловимо оправдание. Беше се преместила не защото не харесваше своето предградие, напротив! Тя харесваше стария квартал в Курбвоа, апартамента, балкона с ръждясалия парапет, с една дума, никак не харесваше новото си жилшце, чувстваше се чужда, не на място. Не, беше се преместила, защото по-голямата й дъщеря Ортанс се изприщваше от живота в предградията. А когато Ортанс си наумеше нещо, човек нямаше никакъв избор освен да го изпълни, иначе тя го унищожаваше с презрението си. С парите от романа си „Смирената кралица“ и със солиден заем от банката Жозефин купи чудесен апартамент в един от изисканите квартали. На авеню „Рафаел“ близо до Порт дьо ла Мюет, в края на улица „Паси“ с нейните луксозни бутици, непосредствено до Бу-лонския лес. Хем живеете в града, хем сте сред природата, беше натъртил с гордост агентът по недвижимите имоти. Ортанс се хвърли на врата на Жозефин, „благодаря, мамо, ти ме връщаш към живота, сега вече ще съм истинска парижанка!“.
- Ако зависеше от мен, щях да си остана в Курбвоа - измънка смутено Жозефин и усети как ушите й пламнаха.
Ново двайсет, преди не се изчервявах за най-малката дреболия. Преди си бях на мястото дори и когато не бях в най-добрата си форма, там винаги си бях на мястото.
- Така... А марките? Ще си ги вземете ли?
- Опасявам се да не повредя опаковката, ако я срежа...
- Не се притеснявайте, няма значение!
- Ще ви ги донеса, ако толкова ви харесват...
- Нали ви казвам, няма нужда! Казах го просто така, защото ми се сториха много красиви за момента... както и да е!
Погледът й се насочи към следващия на опашката и тя безце-ремонно игнорира Жозефин, заета да прибира личната си карта в чантата и да освободи мястото си на опашката.
Жозефин Кортес беше срамежлива за разлика от майка си и сестра си, които умееха да налагат подчинение и да печелят обич само с поглед и усмивка. Тя се държеше по начин, който я обезличаваше, свиваше се, сякаш се извиняваше, че съществува, изчервяваше се и мънкаше. За кратко повярва, че успехът ще й вдъхне самоувереност. Мина повече от година, откакто излезе на бял свят романът й „Смирената кралица“ и продължаваше да държи първо място в продажбите. Парите не й донесоха никакво самочувствие. Тя дори започна да ги ненавижда. Промениха живота й, взаимоотношенията с околните. Единственото, което остана непроменено, е отношението ми към мен самата, въздъхна тя, търсейки с поглед някое кафене, за да седне и да отвори тайнствения колет.
Сигурно има начин да превъзмогна мисълта за тези купища пари. Поне премахват тревогите за невеселото утре, но след като ги имаш, започват да те тормозят всякакви неприятни мисли. Къде да ги вложиш? С каква лихва? Кой да се нагърби да ги управлява? Със сигурност не аз, възропта Жозефин, която се движеше по пешеходната пътека и избегна на косъм някакъв мотор. Беше помолила банковия си съветник г-н Фожрон да ги внесе по сметката й и всеки месец да й отпуска сума, която смяташе, че ще й стигне, за да живее, да си плаща данъците, за нова кола, за обучението и издръжката на Ортанс в Лондон. Ортанс знаеше как да намества парите. На нея нямаше да й се завива свят от цифрите в банковите извлечения. Жозефин се примири: на седемнайсет години и половина дъщеря й се справяше по-добре, отколкото тя на четирийсет и три.
Беше краят на ноември и здрачът се спускаше над града. Духаше силен вятър, оголваше дърветата от последните листа, оцветени в ръждивокафяво, те се рееха в бавен танц, преди да докоснат земята. Минувачите вървяха, привели ниско глави, за да не ги удря вятърът в лицата. Жозефин вдигна яката на палтото си и хвърли поглед на часовника си. В седем имаше среща с Лука в бирарията „Льо Кок“ на площад „Трокадеро“.
Погледна пакета. Нямаше име на подател. Дали не е Милен? Или господин Уей?
Тя пое нагоре по авеню „Поанкаре“, стигна до площад „Трокадеро“ и влезе в бирарията. Имаше на разположение цял час до идването на Лука. Откакто се премести, те свикнаха да се срещат в тази бирария. Такова беше желанието на Жозефин. Своеобразен начин да спечели благоразположението на новия си квартал. Тя беше човек на навика. „Според мен кварталът е прекалено буржоазен или място за разходка на туристите - обясняваше Лука с приглушен глас, - липсва му душа, но като сте го избрали...“ По очите се разбира дали хората са щастливи, или са тъжни. Погледът не лъже и не се преструва. Погледът на Лука беше тъжен. Дори когато се усмихваше.