- В такъв случай и аз съм била луда...
- Да, но ти си се спасила! Не си останала с онзи човек!
- На каква цена обаче! На каква цена! И продължавам да се боря всеки ден, за да не хлътна отново. Не мога да преспя с нито един мъж, толкова ми се струва отегчително и безлично! Това е пристрастяване, както е при дрогата, алкохола и цигарите. Не можеш да се откажеш. Все още си мечтая. Мечтая за онова пълно подчинение, загуба на съзнание, не знаеш кой си, за необяснимото сладострастие, което се изразява в очакване, болка, радост, чувството, че отново и отново си прекрачил границата... за кой ли път. В начина, по който отблъскваш заплахите на смъртната опасност, по който те се отдалечават. Тя е вървяла към смъртта, но мога да те уверя, че е вървяла щастлива, щастлива като никога преди!
- Ти си луда! - викна Жозефин и се дръпна от приятелката си.
- Мен Гари ме спаси. Любовта, която изпитвах към него. Той ми помогна да се измъкна от пропастта... Ирис не беше истинска майка.
- Но ти, ти си нормална, нали! Кажи ми, че си нормална! Кажи ми, че не съм заобиколена от луди! - извика Жозефин.
Шърли изгледа странно Жозефин, взря се в напрегнатото й лице и прошепна:
- Какво е „нормално“, Жо? И какво не е нормално? \УЬо кпот? Кой определя нормата?
Жозефин нахлузи маратонките си и извика Дю Геклен. Той лежеше пред радиото, заслушан в станцията Т8Р ]агг, и въртеше задница. Беше любимата му радиостанция. Слушаше я с часове. Когато прекъсваха за реклами, отиваше да подуши купичката си или се претълкулваше пред краката на Жозефин, за да го почеше по корема. После пак се връщаше на поста си. Когато тромпетът завиеше на високите тонове, той затъкваше уши в предните си лапи и клатеше обидено глава.
- Хайде, Дю Геклен, излизаме!
Трябваше да се размърда. Да излезе да потича. Да отблъсне смазващата я болка чрез усилие на тялото. Не желаеше да се изложи на опасността отново да умре. Но как е възможно? Как е възможно да продължава да ме боли все така силно? Никога няма да оздравея, никога!
Добре че ти си тук! Със смачканата си муцуна на злочест бандит, ласкаво говореше тя на Дю Геклен. Когато хората я питаха учудени „това вашето куче ли е?“, подразбирайки „вие ли си го избрахте толкова черно, толкова грозно, толкова тромаво?“, тя обидено отвръщаше: „Това е МОЕТО куче и друго не ми трябва!“ Дори да няма опашка, едното му ухо да е клепнало, да има перде на окото, да е олисяло на петна и да е нашарено с белези, вратът му е як, а главата здраво вкопана в раменете. За мен е най-хубавото куче. Дю Геклен пристъпваше важно-важно, горд от тази непробиваема защита, а Жозефин добавяше: „Хайде напред, Дю Геклен, тези хора нищо не разбират.“
Би трябвало винаги да е така, когато обичаш. Да не поставяш условия. Да не съдиш. Да не създаваш норми и да не правиш сравнения.
Аз не бях достатъчно добра, нали? Продължавам да не съм достатъчно добра. Не достатъчно, не достатъчно... Този рефрен съсипа детството ми, живота ми на жена и сега се опитва да опропасти любовта ми.
Скоро след смъртта на Ирис се бе обадила на Анриет. Попита я дали може да намери някои от детските им снимки, нейни или на Ирис. Искаше да ги сложи в рамки. Анриет отговори, че снимките били в мазето, че нямала време да рови, да търси и да преглежда.
- Впрочем, Жозефин, мисля, че е по-добре да престанеш да ми се обаждаш. Вече нямам дъщеря. Имах една и я загубих.
Силната вълна отново я поде, завъртя я, смаза я, отнесе я към откритото и сигурно щеше да я удави. След това обаждане всичко се размаза, изгуби очертания, стана неясно и смътно. Тя губеше почва под краката си. Никой и нищо не можеше да я спаси. Разчиташе единствено на себе си, на собствените си сили, за да стъпи здраво на земята.
Тази всевластна жена, нейната майка, не бе изгубила силата си да я убива отново и отново. Не можеш да се излекуваш от майка, която не те обича. В сърцето зейва голяма дупка и е нужна любов, за да се запълни! Никога не ти достига любов, постоянно се съмняваш в себе си, мислиш, че не си достоен за обич, че не струваш пукната пара.
Ирис може би е страдала от същата болест... Може би именно по тази причина се е хвърлила в тази своя любов-лудост. Приемала е всичко, понасяла е какво ли не, казвала си е: той ме обича, обича ме! Въобразявала си е, че е открила тъкмо любовта, способна да запълни бездънната дупка.
А аз, Дю Геклен, какво искам аз? Вече не зная. Имам любовта на двете ми дъщери. В деня на кремацията стояхме сплотени, държахме се за ръце и за пръв път почувствах, че трите сме едно цяло. Тази любов ми хареса. Сега ми остава да науча мъжката любов.
Филип си замина и настъпи нейният ред да потъне в мълчание. На раздяла бе казал: „Ще те чакам, Жозефин. Не бързам за никъде“, и я бе целунал нежно, отмахнал падналите кичури от лицето й, сякаш бяха коси на удавница.