1
Емил-Жан-Орас Верне - френски художник (1789-1863). - Б. пр.
2
Немски поет и.философ мистик. - Б. пр.
135 Френски поет (1496-1544), стихотворението „За себе си“ е в превод на Пенчо Симов. - Б. пр.
3
Британски военен филм от 1957 г. (седем „Оскара“, три „Златни глобуса“ и други награди и номинации) по едноименния роман на френския писател Пиер Бул. Събитията и лицата във филма са художествена измислица, но като тяхна основа служи действителният строеж на Бирманската железопътна линия през 1942-43 г.-Б.пр.
Когато се обърна, забеляза как мъжът извади от пакет бискви-тка с вкус на портокал, поднесе я на кучето да я помирише и от муцуната му се проточи прозрачна лига. Сетне той направи знак на Жозефин, давайте, ваш ред е да си поговорите с Дю Геклен.
Жозефин го прегърна и му прошепна съвсем тихичко: „Обичам те, дебеланко, обичам те и струвам много повече от портокалова бисквитка. Той има нужда от теб, за да пазиш красивата му къща, скъпия телевизор, прекрасните картини от стари майстори, тучната ливада, големия басейн, аз пък имам нужда от теб, за да ме пазиш мен. Добре си помисли...“
Дю Геклен продължаваше да точи лиги и обърна очи към мъжа, който поклащаше пакета, за да му напомни за жадуваната награда.
- Това, което правите, не е хубаво - отбеляза Жозефин.
- Всеки си има начини!
- Вашите не ми се нравят!
- Не започвайте отново да ме обиждате, защото ей сега ще си отведа кучето без много приказки!
Те си обърнаха гръб като съперници на дуел и се отдалечиха всеки в своята посока. Дю Геклен поседя доста време, душейки отдалечаващото се ухание на портокалова бисквитка... Жозефин не го погледна.
Тя стискаше юмруци, призоваваше всички звезди небесни, всичките си ангели пазители, вкопчени в дръжката на Големия черпак1, да насочат Дю Геклен към нея, да го накарат да забрави съблазнителния портокалов мирис. Аз ще ти накупя много по-вкусни, издути, хрупкави, пръхкави, глазирани, мекички, бухнали, всякакви, които ще измисля специално за теб. Тя вървеше със свито и объркано сърце. Да не се обръщам, защото ще го видя да се отдалечава, да търчи след някаква бисквита, и ще ми стане още по-тежко, съвсем ще се отчая.
Тя се обърна. Видя Дю Геклен, който вървеше след автора на песни, изпълнявани на Бродуей. Следваше го по петите, въртейки задница. Изглеждаше щастлив. Беше я забравил. Видя го как лапва бисквитката, глътва я наведнъж, как драска по пакета, за да получи още една.
Никога няма да бъда обичана жена. Една нищо и никаква портокалова бисквита ме срази безвъзвратно. Аз съм кръгла нула, грозна съм, тъпа съм, не съм достатъчно, достатъчно, достатъчно...
Тя сгуши глава в раменете си и се отказа да следи повече угощението на Тарзан Банана. Продължи с бавна крачка. Желанието й да потича се изпари. Да тича леко и безгрижно покрай тъмната вода и перестите снопчета тръстики. Непременно трябва да открия истински оправдателни причини за това, че ме напусна, иначе ще се пръсна от мъка. Вълната наистина ще ме отнесе завинаги... Ще ме е разбила...
Първо, Дю Геклен не беше мое куче, имаше изработени други навици с този стопанин, а както се знае, животът се състои от навици, а не толкова от свободна воля. Второ, сигурна съм, че му се искаше да остане с мен, но чувството му за дълг надделя. Не го бях нарекла Дю Геклен за нищо, той напълно си оправда името. Роден е, за да защитава дадена територия, верен е на своя крал. Не познава предателството. Не е променял възгледите си, не е преминал на страната на краля на Англия. Доказва, че е верен следовник на традицията на благородния си предтеча. Не съм гласувала доверие на предател. А в крайна сметка аз не проявих достатъчно уважение към природата му на боец. Въобразих си, че е мил и нежен, защото носът му е розов, а непознатият се е отнасял към него като към воин, закален в битките. ГЦях да го превърна в послушен домашен любимец и той го усети навреме!
Тя се бореше с напиращите сълзи. Да не заплаче, само да не заплаче. Пак ще потъне в солена вода, пак ще рискува да се удави. Престани! Помисли за Филип, който те чака, каза ти го. Той не говори празни приказки. Но моя ли е грешката, че усещам неясна мъглявост, че всичко се разпада, преди да стигне до мен, че съм като анестезирана? Аз ли съм виновна, че не мога да преодолея нанесения ми удар и съм принудена непрекъснато да лекувам раните от детството? Със сигурност Дю Геклен щеше да ми помогне, но трябва да се науча да се лекувам сама. Само на тази цена човек действително може да стане силен...
Тя почти бе стигнала до бараката, в която даваха лодки под наем, когато чу бесен галоп зад гърба си. Отстрани се, за да даде път на лудия, който можеше да я събори, ако не се дръпнеше, обърна глава да види кой е този смелчага и извика смаяна.