Следваха нечетливите подписи на всички бивши познати на Антоан. Дори да успееше да ги разчете, нямаше да й бъде от особена полза, бездруго не познаваше никого от тях.
Жозефин сгъна писмото и разгърна вестника, в който бяха увили вещите на Антоан. Извади красив часовник за гмуркане с голям черен циферблат, украсен с римски и арабски цифри, една маратонка 39-и номер - той страдаше, че има малки крака, - медальон от кръщенето му, ангелче в профил, подпряло брадичка на ръката си; на гърба бяха гравирани името и рождената му дата, 26 май 1963. И накрая залепен с тиксо върху парче пожълтял картон дълъг кичур светлокестенява коса с надраскано на ръка пояснение: „коса на Антоан Кортес, френски бизнесмен“. Именно този кичур коса развълнува дълбоко Жозефин. Контрастът между фината копринена коса и вида, който се стремеше да си придаде Антоан. Той не харесваше името си, предпочиташе да го наричат Тонио. Тонио Кортес. Докарваше го на външност. Външност на самохвалко, на ловец на хищници, на мъж, който не се страхува от нищо, а в действителност непрекъснато го глождеше страх, че ще се провали, че няма да е на висота.
Пръстите й докоснаха кичура. Клети ми Антоан, ти не беше за този свят, ти беше за по-деликатен и лежерен свят, оперетен декор, в който съвсем безнаказано да надуваш перки, свят, в който хвалбите ти биха могли да уплашат крокодилите. А те са те хапнали на един залък. Не само влечугите в блатата. Всички крокодили от живота, раззинали паст, за да ни погълнат. Светът гъмжи от тези гадни животни.
Това бе единственото останало от Антоан Кортес: картонена кутия, която се побираше на коленете й. Всъщност тя го беше дундур-кала на коленете си. Беше подхранвала у мъжа си илюзията, че той е шефът, а винаги тя беше поемала отговорностите.
- За вас, госпожо, какво да бъде?
Изправен до нея, сервитьорът чакаше.
- Една кола лайт, ако обичате.
Мъжът се отдалечи с пружинираща походка. За нея беше наложително да спортува. Започваше да трупа килограми. Избра този апартамент именно да може да тича по алеите на Булонския лес. Тя изправи гръб и си глътна корема, обещавайки пред себе си да издържи възможно най-дълго време в тази поза, за да стегне мускулите си.
По тротоара минувачите се движеха бавно и безцелно. Някои се разминаваха с блъскане. Не се извиняваха. Двойка млади вървяха прегърнати. Младежът с ръка на рамото на девойката, а тя стискаше книги до гърдите си. Той й шепнеше нещо на ухото, а тя го слушаше внимателно.
Какъв да е сюжетът на следващия ми роман? Дали да се развива в наши дни, или да го оставя в скъпия ми XII век? Него поне го познавам. Познавам духа на онази епоха, любовните правила, обществения живот. Какво зная за днешния живот? Не много. В момента се уча. На взаимоотношенията между хората, на отношението към парите, уча всичко от а до я. Ортанс знае повече от мен. Зое е още дете, нищо че се променя пред очите ми и копнее да прилича на сестра си. Когато бях дете, и аз гледах да подражавам на сестра си.
Боготворях Ирис. Тя беше моят наставник, тя формираше мисленето ми. Днес се рее в мрака на болничната стая. Големите й сини очи гледат кухо и празно. Едва-едва ме поглежда с едно око, а другото ме избягва с отегчение. Почти не чува какво й говоря. Веднъж, когато я насърчих да направи малко усилие да бъде по-любезна към персонала, след като всички са толкова внимателни с нея, тя отвърна: „Как може да искаш от мен да се науча да съжителствам с околните, след като не мога да живея със себе си?“ - и ръката й безсилно се отпусна върху завивката.
Филип й ходеше на посещения. Плащаше на лекарите, плащаше престоя в клиниката, наема на апартамента им в Париж, заплатата на Кармен. Всеки ден Кармен, търпелива и вярна бавачка, правеше букети за Ирис, носеше й ги след час и половина пътуване с градския транспорт и две прекачвания. Силният мирис на цветята уморяваше Ирис и те вехнеха в коридора пред вратата й. Кармен купуваше дребни чаени сладки от луксозна сладкарница, разстилаше розовия кашмирен шал на бялото легло, оставяше до ръката на Ирис книга, пръскаше лек парфюм да освежи въздуха и сядаше да чака тя да се събуди. Ирис спеше. Кармен си тръгваше на пръсти към шест привечер. На другия ден отново се появяваше, понесла нови дарове. Жозефин страдаше заради безмълвната преданост на Кармен.
- Покажи й със знак, че знаеш, че е тук, кажи й няколко думи... Тя идва всеки ден, а ти дори не я удостояваш с поглед. Не си много любезна.
- Не съм ддъжна да съм любезна, Жозефин, аз съм болна. А и нейната любов ме уморява. Остави ме на мира!