Когато изпаднеше в мрачно настроение, леко живваше и страните й порозовяваха, понякога проявяваше голяма злоба. Последния път, когато Жозефин я посети, отначало говореше сдържано и овладяно, но много скоро повиши тон.
- Имах една-единствена дарба - заяви Ирис, докато се оглеждаше в малкото огледало, което държеше винаги на нощното шкафче, - бях красива. Много красива. А сега дори и това започва да ми се изплъзва! Забеляза ли тази бръчка тук? Снощи я нямаше. Утре ще имам още една, после още една и още една... - тя рязко го остави и огледалото изтрака на лъскавия плот, приглади черната си коса, подстригана на черта. Тази прическа я подмладяваше с десет години. - На четирийсет и седем години съм и се провалих изцяло. Като жена, като майка, направо с целия си живот... А ти искаш от мен да се събудя. Защо ми е? Предпочитам да спя.
- Ами Алексанъдр? - прошепна Жозефин, без много да вярва в този аргумент.
- Не се прави на по-глупава, отколкото си, Жо, много добре знаеш, че никога не съм била истинска майка за него. Бях нещо като привидение, като позната, дори не мога да употребя думата приятелка: отегчавах се в неговата компания, а подозирам, че и той също се отегчаваше с мен. Чувства те по-близка теб, своята леля, отколкото мен, майка си, така че...
Въпросът, който глождеше Жозефин и който тя не се осмеляваше да зададе, засягаше Филип. Не се ли страхуваш, че ще заживее с друга? Не се ли страхуваш, че ще останеш самичка? Щеше да е прекалено грубо.
- В такъв случай се опитай да бъдеш добър човек... - рече тя. -Никога не е късно да станеш свестен човек.
- Каква досадница си, Жозефин! Сякаш си погрешно попаднала в бардак монахиня, която се опитва да спаси изгубените души!
Биеш толкова път, за да ме поучаваш. Следващия път си спести идването и си остани вкъщи. Била си се преместила? В хубав апартамент, в хубав квартал. Майка ми го съобщи. Впрочем умира от любопитство да ти дойде на гости, но отказва да направи първата крачка. - Устните й леко се разтегнаха в презрителна усмивка. Огромните сини очи, превзели цялото й лице, откакто я налегна болестта, потъмняха от завист и злоба. - Сега имаш пари. Много пари. Благодарение на мен. На мен дължиш успеха на книгата си, не го забравяй никога. Без мен нямаше да си намериш издател, нямаше да можеш да отговаряш на журналистите, да излезеш пред очите на всички, на живо, да се оставиш да ти отрежат косата, за да привлечеш вниманието върху себе си! Затова ми спести нравоученията и се възползвай от тези пари. Поне една от нас да се възползва!
- Несправедлива си, Ирис.
Тя изпъна рамене, ставаше все по-нападателна. Пред очите й беше паднал кичур коса и разваляше съвършената прическа. Насочила пръст към Жозефин, тя се провикна:
- Бяхме сключили договор! Аз ти давам всичките пари, ти оставяш на мен славата! Аз спазих уговорката. Ти не я спази! Ти искаше и двете: и парите, и славата!
- Много добре знаеш, че не е вярно. Аз нищо не исках, Ирис, нищичко. Не исках да пиша книга, не исках парите от книгата, исках само спокойно да отгледам Ортанс и Зое.
- Имаш наглостта да ми твърдиш, че не си изпратила малката чума Ортанс да ме издаде, така ли! „Леля ми не е написала книгата, майка ми я написа...“ Кажи ми го в очите! А! За теб беше добре дошло тя да разкрие всичко! Ти да стоиш настрана и преливаща от достойнство, да получиш всичко, уважение и пари, а мен буквално ме унищожи. Ти си виновна, Жозефин, да съм тук сега, в това легло, да се пържа на бавен огън, докато пукна, ти си виновна!
-Ирис... Моля те...
- Изглежда, не ти е достатъчно? Идваш да ми се подиграваш! Какво искаш още? Съпруга ми? Сина ми? Хайде, Жозефин, вземи ги, вземи ги!
- Не мислиш какво приказваш. Не е възможно. Толкова се обичахме двете, във всеки случай аз те обичах и още те обичам.
- Отвращаваш ме, Жо. Аз бях най-вярната ти съюзница. Винаги бях до теб, винаги плащах за теб, винаги се грижех за теб. Единствения път, когато те помолих да направиш нещо за мен, ти ме предаде. Ти си отмъсти! Опозори ме! Задаваш ли си въпроса защо съм затворена в тази клиника, натъпкана с приспивателни? Защото нямам избор! Ако изляза, всички ще ме сочат с пръст. Предпочитам да пукна тук. И тогава ще ти тежа на съвестта и ще видим как ще продължиш да живееш. Защото няма да те оставя на мира! Ще идвам нощно време да те дърпам за краката, малките ти топли ходила, преплетени в големите студени ходила на мъжа ми, към когото тихомълком се примъкваш. Нали не си въобразяваш, че съм в неведение? Нали не си мислиш, че не долавям как гласът му потреперва, когато заговори за теб? Не съм съвсем изкуфяла. Усещам, че е привлечен. Няма да ти позволя да мигнеш, няма да те оставя да надигнеш чашата шампанско, която той ще ти подава, и когато докосва с устни раменете ти, Жозефин, аз ще те хапя!